Огнена

Кралю, не го приемайте като проява на непочтителност, но ви моля да си вървите.

— Разбира се, милейди, ако това е желанието ти — благо отвърна той. — Но първо съм обещал да предам стотина послания от Северния фронт и от града — най-напред от майка ми, от твоята баба, от Хана, Брокър и Мила.

Файър си представи посланието от Брокър: Обвинявам те за смъртта на сина ми. Посланието от Тес: Съсипа красивите си ръце със своето нехайство, нали, почитаема внучке? Посланието от Хана: Заряза ме тук самичка.

Много добре, мислено отговори тя на Наш. Предай ми посланията си, щом трябва.

— Ами, помолиха ме да ти предам, че те обичат, разбира се — отвърна той с лека почуда. — Че са сломени от скръб заради Арчър и с облекчение са узнали, че ти си жива. Хана настоя специално да ти предам, че Блочи се възстановява. Милейди… — той замълча. — Файър… защо говориш с братята и сестра ми, а отказваш да говориш с мен?

Ако Бриган ти е казал, че сме говорили, значи е проявил лукавство, рязко му отвърна тя.

Наш се стъписа:

— Не го е сторил. Просто допуснах. Но със сигурност си говорила с Клара и с Гаран.

Клара и Гаран не са войници. Те няма да загинат, отговори му тя със силата на мисълта, съзнавайки, че не разсъждава правилно, защото Гаран можеше да умре от болест, а Клара — по време на раждането. Тес — от старост, Брокър и Роен — при нападение по време на път, а Хана току-виж паднала от коня.

— Файър…

Моля те, Наш, моля те. Не настоявай да ти обяснявам причините. Просто ме остави. Моля те!

Думите й го жегнаха. Извърна се и понечи да си тръгне. Все пак спря и се обърна.

— Само още нещо — конят ти е в конюшните.

Файър погледна към скалите и сивата кобила, която риеше с копита в снега, непроумяваща думите му. Мислено осведоми Наш за объркването си.

— Не си ли казала на Бриган, че си искаш коня? — попита я той.

Файър рязко се завъртя и за пръв път го погледна. Беше красив и свиреп, нов мъничък белег разсичаше устната му, а над ризницата си от метал и кожа носеше наметка.

— Смол ли имаш предвид? — попита тя.

— Смол, разбира се. Бриган реши, че го искаш. Долу е.

Файър хукна.

Откакто намери тялото на Арчър, плачеше толкова често и толкова много, разридаваше се от най-малката дреболия, по лицето й неспирно се стичаха безмълвни сълзи. Но когато Файър зърна Смол, кротък и притихнал, с паднала върху очите грива, напиращ зад вратичката на конюшнята си към нея, плачът й беше различен. Имаше чувството, че ще се задуши от силните ридания, че нещо в гърдите й ще се откърти.

Муса се притесни и влезе в конюшнята заедно с нея, потупа я по гърба, когато Файър изхлипа и се вкопчи в Смол. Нийл й подаваше носни кърпички, но напразно. Тя просто не можеше да спре да плаче.

Аз съм виновна, повтаряше тя на Смол. О, Смол, аз съм виновна аз трябваше да умра, не Арчър. Арчър не биваше да умира.

Мина доста време, преди да се наплаче и да осъзнае, че вината не е нейна. После порида още малко ей така, от скръб, че него вече го няма.

Събуди се, но не от кошмар, а с усещането за нещо утешително. Беше завита с топло одеяло и спеше, долепена до топлия дишащ гръб на Смол.

Муса и още неколцина пазачи приглушено разговаряха с някого пред конюшните. Помътеното съзнание на Файър опипом се отправи към тях. Въпросният някой беше кралят.

Паниката й беше изчезнала и на нейно място се бе появила странна спокойна празнота. Надигна се и леко плъзна ръка по прекрасното заоблено тяло на Смол, отклонявайки се към местата, където козината му растеше накриво върху чудовищните белези от грабливата птица. Съзнанието му дремеше, а сеното до муцуната потрепваше от дъха му. Конят изглеждаше като тъмна купчинка на светлината на факлата. Беше съвършен.

Файър докосна съзнанието на Наш. Той се приближи до вратичката, облегна се и се взря в нея. По лицето и в чувствата му съвсем ясно се изписа колебание и обич.

— Усмихваш се — констатира той.

Думите му, естествено, предизвикаха сълзи. Ядосана на себе си, тя се опита да ги спре, но те въпреки това продължиха да се ронят.

— Съжалявам — промълви тя.

Той влезе и приклекна на местенцето между гърдите и главата на Смол. Погали коня, вгледа се в нея.

— Чувам, че много плачеш — отбеляза той.

— Да — съкрушено потвърди тя.

— Сигурно си изморена и измъчена от плач.

— Да.

— А ръцете? Болят ли те още?

Имаше нещо успокоително в благия му разпит.

— Сега са по-добре от преди.