Огнена

Отново се вгледа в Гаран. Очевидно беше зле. Мъкнеше прекалено тежко бреме.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Искаш ли да облекчиш болката на умиращите войници в тази крепост?

* * *

За лечебница на крепостта служеше просторно помещение на долния етаж, обитавано в мирно време от петстотин войници. Прозорците нямаха стъкла, а в момента капаците бяха затворени, за да не отлита топлината от камините край стените и от огъня насред пода, чийто пушек се носеше на талази към пробития в тавана димоотвод, който стигаше нагоре чак до покрива и небето.

В полутъмното помещение, войниците стенеха и ридаеха на глас, миришеше на кръв, на пушек и на още нещо толкова наситено, че Файър се закова на прага. Твърде много приличаше на един от нейните кошмари. Нямаше сили да го направи.

Обаче после забеляза млад мъж, който лежеше по гръб в постелята, носът и ушите му бяха почернели като нейните пръсти, едната му ръка бе положена върху гърдите, а на мястото на другата бе останало само бинтовано чуканче. Той скърцаше със зъби, трескав и разтреперан, Файър се приближи към него, безсилна да възпре състраданието си.

Още щом я зърна, паниката му видимо намаля. Тя приседна в края на леглото му и се взря в очите му. Разбра, че е изтощен, но беше и твърде замаян от болка и страх, за да може да си почине. Тя отне болката му и успокои страховете му. Помогна му да заспи.

Така Файър се превърна в постоянно присъствие в лечебницата — умееше по-добре от лекарствата на хирурзите да отнема болката, а в това помещение имаше всякакви болки. Понякога беше достатъчно просто да поседи с някой войник, за да го успокои, а друг път, например ако вадеха от някого стрела или го оперираха без упойка, й струваше повече усилия. През някои дни съзнанието й беше едновременно на няколко места, облекчаваше най-силната болка, докато тя тялом обхождаше редиците с пациенти, разпуснала коси и търсейки очите на мъжете и жените в постелите. И когато я видеха, страхът им намаляваше.

Безмълвно се изненада колко й е лесно да разговаря с умиращи войници, с войници, които никога няма да оздравеят напълно, изгубили са свои приятели или се тревожат за семействата си. Смяташе за невъзможно да понесе повече болка, че просто не й е останало място. Спомни си обаче как веднъж каза на Арчър, че не можеш да измерваш любовта в степени. Същото важеше и за болката; проумя го сега. Болката се извисяваше неимоверно, а когато ти се стори, че не би понесъл повече, се плъзваше настрани, преливаше, докосваше други хора и се примесваше с тяхната болка. Ставаше по-голяма, но и не толкова угнетяваща, Файър си мислеше, че е затворена някъде извън обичайните за човешкия живот чувства, защото не бе забелязала колко много хора също са тук заедно с нея.

Накрая започна да допуска Клара на това място. Сподели с Клара онова, за което собствената й скръб жадуваше — фактите относно случилото се.

— Издъхнал е сам — тихо каза Файър на Клара.

— И си е мислел, че те е изоставил — също толкова тихо й отвърна тя. — Защото вече трябва да е знаел за плановете им да те отвлекат, нали?

— Със сигурност поне е подозирал — сега, когато историята се разгръщаше помежду им в думи, Файър осъзна колко много части от нея не е знаела.

Опитът да запълни празнотите едновременно я нараняваше и успокояваше като мехлема, с който лечителите мажеха откритите й рани. Никога нямаше да разбере какво е почувствал, когато собственият му баща го бе прострелял. Дали нещата щяха да се развият различно, ако беше внимавала повече; ако по-настойчиво го беше възпирала да замине. Ако още преди години беше намерила начин да му попречи да я обича толкова силно; ако Арчър, при цялата сила на духа си и дълбочина на любовта си, бе бил напълно неподвластен на нейната чудовищна красота.

— Едва ли някога ще разберем какъв е бил Джод в действителност — каза Клара, след като Файър безмълвно й предаде всички тези мисли. — Ние, разбира се, знаем, че той беше престъпник — продължи тя оживено, — и е подло нищожество, което заслужаваше да умре, макар да е дядо на детето ми. — Изсумтя и добави: — Само какви дядовци има това дете! Искам да кажа, няма как да разберем дали Джод би убил собствения си син, ако контролираше съзнанието си, а не беше под властта на онова ужасно момче, което ти пусна в планината, та се отървахме. Дано да се е нанизал на някоя остра скала и да е умрял от мъчителна смърт.

Кой знае защо напоследък присъствието на Клара действаше успокоително на Файър. Бременна почти в петия месец принцесата беше още по-ослепителна. Косата й беше станала по-лъскава и по-гъста, кожата й сияеше, извънредна жизненост допълваше обичайната й решимост. Беше толкова жива, че за Файър понякога беше болезнено да стои до нея. Клара обаче се гневеше на правилните неща и беше свирепо честна. И носеше детето на Арчър.

— Лорд Брокър също е дядо на детето ти — меко отбеляза Файър. — Има и две баби, от които няма причина да се срамуваш.

— Пък и ако ще съдят за нас по нашите родители, баби и дядовци, скалите да са ни на помощ — добави Клара.