Огнена

Далеч от Файър и изправен пред пещерните хора, стражите на Файър и деветнайсет бойни коня, жребецът на сиви петна се оказа съвсем див. Докато Файър боледуваше, той налагаше с копита скалите над пещерата, риташе всеки, осмелил се да го доближи, отказваше да го оседлаят и да го вкарат в конюшните под земята. Не пожела обаче да го оставят, когато Файър тръгна. Последва ги на изток — предпазливо, от безопасно разстояние.

Сраженията на южния фронт се водеха на открито и в пещерите между имението на Джентиан, Наводнената крепост и Крилатата река. Независимо от победите и загубите на командира, укреплението оставаше непревземаемо. Издигнато върху висока скала, заобиколено от стени, високи почти колкото кулите му, то служеше като щабквартира и лазарет на кралските войски.

Клара се втурна към тях още щом влязоха през портите. Застана до коня на Нийл и изчака стражите да развържат Файър и да я свалят на земята. После се разплака, прегърна я и я целуна, стараейки се да не докосва ръцете й. Файър се притисна вцепенено към нея. Прииска й се да прегърне тази жена, която плачеше за Арчър, и чийто корем бе окръглен от бебето на Арчър. Прииска й се да се слее с нея.

— О, Файър — рече Клара най-сетне, — място не си намерихме от тревога! Тази нощ Бриган заминава за северния фронт. Ще си отдъхне да те види жива!

— Не — отдръпна се рязко Файър от нея, стъписана от собствените си чувства. — Не искам да го виждам, Клара. Предай му благопожелания, но не искам да го виждам.

— О! — изненада се Клара. — Добре… Сигурна ли си? Защото не знам как ще го спрем, щом се върне от тунелите и разбере, че си пристигнала.

Тунелите… Файър усети как я обзема страх.

— Ръцете ми — промълви, съсредоточавайки се върху по-осезаема болка. — Ще ги прегледа ли някой лечител?

Пръстите на дясната й ръка бяха морави, подути и покрити със ситни мехурчета като кожа на сурово пиле. Файър се втренчи в тях, изморена и уплашена. Лечителката обаче явно се обнадежди.

— Още е рано да се каже, но шансовете са добри.

Втри балсам в кожата й — много, много внимателно — сложи й хлабава превръзка и, тананикайки, разпови другата ръка.

Кутрето и безименният пръст бяха почернели от върховете до второто кокалче.

Лечителката спря да тананика и попита Файър вярно ли е, че е цигуларка.

— Е, ще ги наблюдаваме и ще чакаме — кимна накрая.

Даде й хапче и някаква течност, намаза я с балсам и превърза ръката.

— Стой тук.

Изскочи от малката тъмна стаичка с огнище и спуснати кепенци на прозорците, за да задържат топлината.

Файър си спомни смътно как навремето съумяваше по-добре да отпъжда безполезните размисли. Владееше се и не седеше мрачна и посърнала пред очите на стражите си, наблюдаващи я съчувствено с просълзени очи.

После усети как Бриган идва като стихия от чувства — загриженост, облекчение, насърчение — срещу които тя нямаше сили да се изправи. Задъха се, давеше се. Скочи от стола и се сви в ъгъла, когато той влезе.

Не!, възпря го мислено. Не те искам тук. Не!

— Файър… Кажи ми какво има!

Върви си, Бриган, моля те.

— Оставете ни — нареди тихо Бриган на стражите.

Не! Искам да останат!

— Останете — заповяда им със същия тон Бриган и стражите й вече навикнали да не се учудват за щяло и нещяло, се върнаха в стаята.

„Файър, защо си ми ядосана?“, попита я мислено той.

Не съм ядосана… Да, да, ядосана съм!, поправи се диво. Ти не харесваше Арчър. Не тъгуваш, че е мъртъв!

„Не е вярно“, отрече мислено той с абсолютна категоричност. „Уважавах Арчър, но моите чувства нямат значение, защото ти го обичаш, а аз обичам теб и твоята скръб наскърбява и мен. Смъртта на Арчър ме изпълва единствено с мъка.“

Затова си върви, настоя тя. Тук няма друго, освен мъка.

Пред вратата се чу шум и плътен глас:

— Командире, готови сме.

— Идвам. Чакайте ме вън — отвърна Бриган през рамо.

Мъжът си отиде.

Върви, повтори безмълвно Файър. Не ги карай да те чакат.

„Няма да те оставя така“, поклати глава той.

Няма да те погледна! Тя се притисна непохватно към стената с превързаните си ръце. Не искам да виждам новите ти рани.

Той пристъпи към нея със същото упорито, неотменимо, болезнено познато чувство. Докосна я по дясното рамо и приведе лице към ухото й. Наболата му брадичка я одраска, усети студената кожа на лицето му. Залитна към него, ръцете й се плъзнаха несръчно по кожената му броня. Непотребните й длани не я слушаха, сълзите чертаеха бразди по скулите й. Не го поглеждаше.

— Ти имаш нови белези — прошепна той, за да го чуе само тя.

— Не тръгвай. Моля те, не тръгвай.

— Не искам. Но знаеш, че трябва.

— Не искам да те обичам, ако ще умреш — проплака тя и зарови лице в гърдите му. — Не те обичам.

— Файър, ще направиш ли нещо за мен? Ще ми изпращаш ли вести на северния фронт, за да знам как си?

— Не те обичам.

— И няма да ми изпращаш вести?

— Няма — каза объркано тя. — Не! Ще ти пиша… Но…