Огнена

Преди Файър да успее да отвори уста, Гънър докосна ключицата й с показалец. Тя забрави за Бриган, за Джентиан и за двореца и насочи всичките си сили към Гънър, за да се пребори с намеренията му. Вниманието и ръката му се насочваха на долу, а щеше да изпусне безвъзвратно юздите му, ако му позволи да улови в шепа гърдите й. Защото това искаше Гънър или по-точно искаше да започне с това.

Накара все пак ръката му да се вдигне, но тя се стрелна към гърлото й и го стисна бавно. Една дълга секунда Файър остана без дъх съзнанието й гаснеше. Той я задушаваше.

— Майдог смята, че короната ще изпрати подкрепления на юг към Наводнената крепост, когато нападнем — прошепна дрезгаво Гънър и най-сетне я пусна. — Цял полк или дори два полка от Кралската армия. Щом на север останат по-малко войници, Майдог ще заповяда да запалят сигналните огньове на Мраморното възвишение. Разбираш ли, чудовище?

Мраморното възвишение — така наричаха високия бряг на север от града, Файър разбираше.

— Войниците на пикийските кораби ще видят огъня — кимна спокойно тя.

— Умница! — похвали я Гънър, пресегна се отново към гърлото й, ала размисли, сграбчи я за косата и дръпна. — Огънят е сигнал да акостират и да нападнат града.

— Града… — прошепна Файър.

— Да. Този град, Кралския град. Защо не? Няма по-подходящ момент. Наш ще е мъртъв. Бриган ще е мъртъв.

— Иска да каже, че утре ще ги убием — уточни Джентиан, наблюдавайки предпазливо сина си. — Планирали сме го. Ще има пожар.

Гънър дръпна много силно косата на Файър и изгледа свирепо Джентиан.

— Аз й обяснявам, татко аз решавам какво да й кажа аз отговарям за нея.

Пак я улови за гърлото и я притисна към тялото си, грубо и противно. Борейки се за глътка въздух, Файър потърси спасение по най-традиционния начин — посегна към слабините му и стисна в шепа каквото успя да докопа. Гънър изпищя и тя понечи да се вмъкне в мислите му, но собственото й съзнание приличаше на балон — меко и празно — без заострени ръбове, без нокти, с които да хваща. Гънър отстъпи задъхано назад. Юмрукът му се появи изневиделица и се стовари върху лицето й.

За миг тя изпадна в несвяст. После се съвзе и усети вкус на кръв и познатата болка. Килимът. Лежа на килима, помисли си. Лицето й пламтеше, главата й агонизираше. Раздвижи устни. Челюстта й беше непокътната. Размърда пръсти. Ръцете й бяха невредими. Бриган?

Той й отговори.

Добре, помисли изтощено Файър. Умът ми е непокътнат. Протегна съзнанието си към другата част на двореца.

Бриган обаче се опитваше да й обясни нещо. Тревожеше се. Чул шум. Бил на балкона над нея, готов да слезе, щом го извика.

Файър осъзна, че също чува шум. Изви глава настрани и видя Джентиан и Гънър да си крещят и да се блъскат — единият достолепен и разгневен, другият — със страховит безумен поглед, който й припомни защо е в тази стая. Надигна се на лакти и се изправи на колене. Изпрати въпрос на Бриган.

Искаш ли да разбереш още нещо за Майдог?

Не искаше.

Тя стана, залитна и се подпря на дивана. Затвори очи, докато болката в главата й стане по-поносима. Слизай тогава. Разпитът приключи. Те се бият. Видя как Гънър блъска баща си в стъклената врата на балкона. Сега се боричкат точно пред балкона.

После, понеже Бриган щеше да дойде и да се изложи на риск, тя вдигна глезените си един по един към ръцете — защото подозираше, че ако го направи по обратния начин, пресягайки се надолу към краката, главата й ще падне и ще се търкулне нанякъде — и извади ножовете от каниите им. Пристъпи към борещите се мъже, твърде заети да забележат нея или ножовете в ръцете й. Избърса окървавеното си лице в красивия си пурпурен ръкав, олюля се и зачака.

Не чака дълго. Усети Бриган и го видя почти едновременно. Той отвори с трясък вратата на балкона и Джентиан залитна през процепа. След миг се появи отново, но съвсем различен, защото съзнанието му го нямаше, сега беше само тяло, а от гърба му стърчеше кама. Бриган го блъсна да го отмести от пътя си и да препречи пътя на Гънър, за да го нападне със сабята си.

Беше ужасно да наблюдава как Бриган убива Гънър. Халоса го по лицето с дръжката на сабята толкова силно, че промени формата му. Събори го на земята с безучастно и съсредоточено изражение и заби острието в гърдите му. Това беше всичко — светкавично и жестоко. После се втурна загрижено към нея, помогна й да седне на дивана, намери кърпа за лицето й — прекалено бързо и тя не успя да възпре ужаса, който му изпращаше.

Той го усети и го разбра. Лицето му помръкна. Огледа безстрастно раните й.

Тя го улови за ръкава.

— Уплаших се — прошепна му. — Просто се уплаших.

В очите му проблесна срам. Тя стисна по-здраво ръкава му.

— Няма да ти позволя да се срамуваш пред мен. Моля те, Бриган. Ние си приличаме. Само че това, което правя аз, не изглежда толкова ужасно.