Огньовете на сатаната

Корбет искаше да се върне при Мейв и Елинор, не само защото му липсваха — беше отвратен от безскрупулния стремеж на Едуард да подчини Шотландия, от сложните и коварни дворцови интриги, от благородници като дьо Варен, които вярваха, че са господари на земята и всички останали са родени, за да им служат. Двамата просяци вече плачеха. За момент Корбет се изкуши да не обръща внимание на това, но сетне стана и отвори прозореца.

— Престанете! — кресна той.

Един от войниците понечи да отвърне с неприличен жест, но друг позна секретаря и прошепна нещо в ухото на другаря си. Корбет извика на един сержант:

— Заведи просяците в магерницата, дайте им хляб и вино и ги изпратете да си вървят по пътя!

Прошареният ветеран кимна.

— Момчетата само се веселяха, господарю.

— Стигат им толкова веселби! — отвърна троснато Корбет. — Погрижи се да си платят за удоволствието. Съберете пари за просяците!

Той изчака сержанта да изпълни заповедите му и затвори прозореца. На вратата се почука.

— Влез.

Ранулф, неговият слуга, сега пълноправен писар в канцеларията на Зеления печат, влезе наперено. Беше прибрал червената си коса на опашка отзад на тила. Горд от своята светлосиня, обточена с катеричи кожички писарска туника, той пъхна палци в широкия колан на кръста си. Котешките му очи блещукаха присмехулно.

— Отиваме ли си у дома, господарю?

— Не! — сопна му се Корбет. — Не си отиваме.

После се върна на масата.

Ранулф направи гримаса към русокосия, миловиден Малтоут, куриера на Корбет.

— Добре — пошепна той!

Корбет се обърна рязко.

— Какво те задържа в Йорк, Ранулф?

— О, нищо, господарю!

Корбет го погледна изпитателно.

— Изобщо случва ли ти се някога да кажеш истината, Ранулф?

— Всеки път, когато отворя уста, господарю.

— И нямаш любовница тук? Например хубавичката съпруга на някой градски съветник?

— Разбира се, че не, господарю.

Корбет отново насочи вниманието си към табличката с принадлежности за писане. Ранулф направи гримаса зад гърба му и тихо благодари Богу, задето Корбет не го бе попитал за хубавичките дъщери на градските съветници.

— И така, оставаме ли?

— Да — отвърна уморено Корбет. — Ще отседнем в абатството „Сейнт Мери“. А междувременно имаме работа. Носиш ли молбите?

Малтоут прекоси бързо стаята със свитък велен3 в ръка.

— Това е, което са получили писарите.

Корбет посочи на Ранулф и Малтоут да седнат от двете му страни.

— Ще работим още два часа — заяви той.

Когато повторно отвори кутията си с писмени принадлежности, Ранулф погледна към Малтоут и вдигна очи към небето. Господарят „Кисела физиономия“, както тайно го наричаше, днес не бе в най-доброто си настроение. Въпреки това двамата започнаха да му помагат в разглеждането на всички молби, получени в съвета, след като почтените граждани бяха разбрали, че кралят ще посети техния град. Всеки град имаше правото да отправя молби към короната и Едуард приемаше тези неща съвсем сериозно. Писарите събираха молбите и ги преписваха четливо върху листове пергамент, които сетне пришиваха един за друг. Едно от задълженията на Корбет, когато се намираше в двора, бе да разглежда тези молби. Те бяха най-различни: Франческа Инголдсби се оплакваше, че Елизабет Радъл я нападнала и набила с метла на улицата пред съседите й. Матю Бел се жалваше от Томас Кук, който в кръчмата „Зеленото наметало“ го нападнал и ударил с маша по лицето. Томасина Уийл искаше разрешително да пътува отвъд морето до светилището „Свети Яков“ в Компостела. Мери Вердел твърдеше, че е загубила наметалото си и смята, че Елизабет Фрайър й го е задигнала. Джон де Бартънон и неговата съпруга Беатрис се оплакваха от свещеника на тяхната църква, който редовно навлизал в границите на имота им. Молбите сякаш нямаха край. Корбет нареди някои от тях да бъдат изпратени на градския съвет, други на шерифа или кмета. Няколко задържа, за да ги представи на вниманието на краля. Една от тях прочете особено грижливо: беше от Хюбърт Сийгрейв, „кралския винар за града Йорк“, който молеше за разрешение да закупи двете парчета земя до кръчмата си.

Корбет се усмихна на Ранулф.

— С тази можем да се занимаем и сами — промърмори той. — Поръчано ми е да взема бъчва вино от Сийгрейв и да я занеса на тамплиерите във Фрамлингъм.