Огньовете на сатаната

— Не — отвърна дьо Моле. — Няма.

Кралят въздъхна облекчено.

— Тогава утре ще положа клетва в църквата на абатството.

С това срещата приключи. Дьо Моле и останалите водачи на ордена се поклониха и напуснаха помещението. Едуард, дьо Варен и Корбет останаха в трапезарията, заслушани в тежките стъпки, които постепенно заглъхнаха. Кралят се ухили лукаво на Корбет.

— Получих, каквото исках, нали?

— Тамплиерите също, господарю. Полагайки клетва, ти се задължаваш публично да ги подкрепиш.

— Жалко — рече Едуард и бутна стола си назад, — че трябваше да излагаш подобни твърдения пред тях.

Корбет се усмихна и вдигна от масата табличката с принадлежностите си за писане.

— Господарю, към теб бе отправена заплаха. Това са въпроси, които могат да бъдат поставени пред ордена. Като ги повдигаш, ти предупреждаваш тамплиерите, че може би вече не се радват на някогашната подкрепа.

— Мислиш ли, че има някаква истина в заплахите на асасините? — попита дьо Варен.

— Бяха намерени ножовете! — възкликна Корбет. — Преди тридесет години Негово величество беше нападнат от същата секта. Също така имаме предупрежденията, донесени от мосю дьо Краон. — Той сви рамене. — Но всичко е така мъгляво.

— С други думи — заяви Едуард, като стана от стола и се протегна така, че кокалите му изпукаха, — не е достатъчно сериозно, за да те задържам тук в Йорк, а, Хю? И ти можеш да офейкаш за имението си в Лейтън, при прекрасната лейди Мейв и малката Елинор.

— Станаха вече три месеца, Твое величество. Обеща ми, че ще ме освободиш още на Сретение Господне, преди около седем седмици.

Едуард го погледна.

— Държавни дела, сър Хю — рече той и вдигна дългите си, покрити с белези пръсти. — Имаме съвет в Йорк и френският пратеник е тук. Трябва да се водят преговори за брачното споразумение за сина ми. Стоят и въпросите с фалшивите монети и тамплиерите. — Той стисна рамото на Корбет. — Имам нужда от теб, Хю.

— Моята съпруга също има нужда от мен — отвърна Корбет. — Даде ми дума, Твое величество. Ти, Едуард Английски, чийто девиз е „Моята дума е моето кредо“.

Кралят сви рамене.

— Е, понякога е… — Той вдигна плаща си от облегалката на стола и се наметна. — … А понякога не е.

— Всички искаме да се приберем у дома при жените и децата си — възкликна дьо Варен, гледайки Корбет като разярен глиган.

Дълбоко в себе си графът така и не можеше да разбере защо кралят търпи грубата прямота на своя секретар. Корбет прехапа език. Искаше му се да напомни на графа, че ако беше женен за лейди дьо Варен, и той, Корбет, щеше да прекарва възможно най-много време далеч от нея. Но само погледна към краля.

— И кога ще мога да си отида, Твое величество?

Едуард сви устни.

— В средата на април. Обещавам ти, че до празника на свети Алфидж2 ще бъдеш освободен. Но междувременно — Едуард отиде до вратата и щракна с пръсти на дьо Варен да го последва, — искам този фалшификатор да бъде разкрит. Искам да държиш под око тамплиерите. Има и над сто молби от нашите добродетелни граждани на Йорк. Разгледайте ги двамата с онзи твой зеленоок нехранимайко Ранулф. — Кралят помълча, сложил ръка на резето. — А за да покажа, че няма лоши чувства между мен и Великия магистър, иди при ханджията Хюбърт Сийгрейв. Той държи най-голямата кръчма в Йорк, съвсем близо до Копъргейт. Поискай бъчва от най-хубавото му гасконско вино. Утре, след като положа клетвата, закарай бъчвата във Фрамлингъм. Дар от мен за сеньор дьо Моле.

Корбет се обърна на стола си.

— Ще тръгнеш ли на кръстоносен поход, Твое величество?

Кралят го погледна невинно.

— Разбира се, Хю. Дадох дума. Когато приключим с всички дела в Англия, ти и аз, дьо Варен и всички останали ще тръгнем на кръстоносен поход.

Сетне, като се кискаше тихо, кралят излезе величествено от стаята, следван от тромавия дьо Варен. Корбет въздъхна, изправи се и огледа трапезарията, закачения на отсрещната стена огромен черен кръст и яркоцветния триптих над камината. После се върна до прозореца и надникна долу в двора. Кралските войници бяха придумали двама слепи просяци да се дуелират с дървени мечове. Рошавите, дрипави мъже се хвърляха в различни посоки, замахваха един към друг и залитаха, а мечовете им срещаха само въздух. От време на време кръгът от войници ги избутваше обратно сред гръмогласен смях.

— Не се ли наситихте? — прошепна Корбет на себе си. — Не видяхте ли достатъчно унижения и кръв в Шотландия?

Той седна в еркерната ниша. От края на януари кралят бе все по северните графства; организираше атаки срещу шотландската граница, за да предизвика на битка или хване неуловимия шотландски водач Уилям Уолъс. Корбет бе видял предостатъчно селца и паланки, превърнати в черна тлееща маса; пръснати трупове сред алени езера по влажните, неравни пиренови поляни; стълбове сив дим, смрад на смърт и разложена плът; бесилки, на които нагъсто висяха голи като червеи трупове; изклани говеда и овце, чийто подут леш замърсяваше потоци и извори, а после биваше погълната от огненото море, което Едуард запали при отстъплението, за да изгори всичко след себе си.