Огньовете на сатаната

— Такава е волята на аллаха! — промърмори той. — Волята му е да се намеся в играта!

Сетне вдигна фигурата на царя, притисна я до бузата си и отиде да седне на стола-трон. Замисли се за кралете-неверници от Запада: Едуард Английски, Филип Френски и за своите заклети врагове, онези монаси-воини, тамплиерите с техните червени кръстове, внушителни крепости и огромна власт. Лениво усмихнат, шейхът повъртя фигурката на царя между пръстите си.

— Време е да сляза — промърмори той — сред синовете човешки.

Англия и Франция се готвеха да сключат траен мир. Вечно дебнещият орден на тамплиерите можеше да използва този мир, за да обърне очите на западните крале и принцове към Йерусалим и светите места. Така флотите на Венеция, Генуа и Пиза щяха да доближат Палестинския бряг, тамплиерите да напълнят крепостите си с провизии, а великите, облечени в желязо рицари на Запада да се изсипят на брега и побият знамената си над Акр, Дамаск, Триполи и Сидон, заливайки цялото крайбрежие в море от кръв. Носеха се и други слухове. Странни истории; неща, на които Владетеля на планината не можеше да повярва, но се надяваше да му послужат. Той затвори очи и прошепна трите тайни послания, които мохамеданите-убийци, така наречените асасини, изпращаха на всяка от бъдещите си жертви.

„Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш.

Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

Той отвори очи. След това послание малцина успяваха да се изплъзнат. Само един, Едуард Първи Английски, по време на кръстоносния поход в Палестина, месеци преди да стане крал: забиха му намазан с отрова нож в рамото, но с Божията милост и грижите на жена си Едуард оздравя. Владетеля на планината се заигра с пръстените си. Трябваше да направи нещо след достигналите до ушите му слухове. Но как да проводи убийци на студения, мъглив остров на Едуард? Той повъртя пръстените, загледан в танца на светлината по скъпоценните камъни, сетне вдигна глава: човек може да бъде ужилен по много начини, не само от скорпион.

— Доведи затворника! — прошепна той в уханния въздух. — Освободи неверника, рицаря, когото наричаме Незнайния. Той ще изпълни заповедта ми!

Три месеца по-късно сестрите Сесилия и Марша от ордена на свети Бенедикт пътуваха по стария римски път към портите на Йорк, известни като Ботъм Бар. Денят гаснеше и мрак започваше да обгръща усойните гори от двете страни на пътя. Двете добродетелни сестри, увити в кафяви вълнени раса и яхнали по един от най-добрите ездитни коне на манастира, сплетничеха, за да прикрият безпокойството си. Всъщност не се бояха истински. Водачът им Търстън от Гизбъро, който яздеше пред тях, беше плещест, набит селянин. На гърба си носеше малък щит, на колана меч и кама, а едрият му юмрук стискаше сопа, с която можеше да зашемети и вол. Въпреки това на добродетелните сестри им харесваше да се плашат една друга. От време на време те поглеждаха бързешком към влажните дървета и си спомняха разни истории за римляните, строили този път; говореше се, че студените усои, обитавани от бухали, лисици и язовци, просто гъмжат от призраците на тези древни люде.