Огньовете на сатаната

Джон дьо Варен, граф на Съри, който седеше от лявата страна на краля, се оригна шумно, без нито за момент да отмести воднистосините си очи от дьо Моле. Едуард го настъпи под масата.

— Добрият граф — вметна кралят — може да не е особено елегантен в отговора си, но сеньор дьо Моле, ти ни се присмиваш. Изабела е само на девет години. Ще минат още цели три години, докато стигне възраст за омъжване. А аз трябва да напълня хазната до няколко месеца. Налага се до средата на лятото да събера нова армия за Шотландия.

Едуард огледа обнадеждено водачите на тамплиерите. „Е, не може да не помогнат,“ помисли си той. „Все пак са англичани. Знаят какви мъчнотии са ме налегнали.“ Посивялото, обветрено лице на Бартолъмю Бадълсмиър, чиято глава бе плешива като яйце, не издаваше никакво състрадание. До него седеше Уилям Симс с нашарено от рани лице и черна превръзка на едното око. Русата му коса падаше на мазни къдрици, обрамчвайки тясно, зло лице. „Никаква надежда при тях,“ помисли си Едуард. „И двамата са тамплиери до мозъка на костите. Грижа ги е единствено за проклетия им орден.“ Едуард се опита да улови погледа на Ралф Легрейв, който преди двадесет години бе един от неговите рицари. Сега обаче носеше бялата туника на тамплиерите, украсена с червения им кръст, и по откритото му лице с гладка като на момиче кожа не личеше дори бегла загриженост за някогашния му господар. Срещу Легрейв седеше високият, прегърбен Ричард Бранкиър, велик шамбелан на тамплиерите в Англия. Той просто избърса нос с опакото на ръката си. Късогледите му очи избягваха погледа на краля; вместо това Бранкиър ги сведе с нажалено лице към сметководната книга пред себе си.

„Все едно е някакъв жалък търговец,“ помисли си Едуард, „гледа на мен като на несигурно начинание.“ Той погледна към сключените си в скута ръце. „Как ми се иска да им счупя главите,“ мина му през ума. До него дьо Варен размърда крака под масата, като движеше бавно глава ту на една, ту на друга страна. Едуард хвана китката на графа и я стисна. Дьо Варен не беше най-умният от неговите графове и Едуард го познаваше твърде добре: ако тази среща продължеше твърде дълго и тамплиерите започнеха да се инатят, дьо Варен нямаше да се поколебае да ги обиди и дори да прибегне до физическо насилие. Едуард погледна към мъжа, който седеше в еркера на прозореца и гледаше долу към двора. „Виж го ти навъсеното му копеле!“ помисли си той. Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, трябваше да седи от дясната му страна, вместо да зяпа през прозореца и да бленува за лененорусата си съпруга. Мълчанието в трапезарията на манастира се проточи. Тамплиерите седяха като издялани от камък.

— Да не искате да падна на колене? — каза троснато кралят.

Сетне зачопли с нокът едно петно на пурпурната си туника. С ъгълчето на окото си зърна как Бранкиър се навежда и прошепва нещо в ухото на дьо Моле. Великият магистър кимна бавно.

— Кралската хазна в Йорк ли е? — попита дьо Моле.

— Да, съкровищницата ми е там, но в нея няма пукната пара! — сряза го Едуард.

Бранкиър извади ръка изпод сметководната книга и хвърли на масата една златна монета. Едуард я улови ловко. Когато я погледна, сърцето му спря за момент и той изкриви лице към дьо Варен.

— Още една! — прошепна, докато му я подаваше.

Графът я огледа с любопитство. Беше голяма колкото шилинг, но изглеждаше сечена наскоро и от двете й страни имаше по един нескопосано гравиран кръст. Той я претегли внимателно с ръка.

— Е? — рече хапливо Едуард. — Само толкова ли ще ми дадете?

— Казваш, че нямаш съкровище. — Бранкиър се наведе над масата и посочи с костеливия си показалец монетата, която дьо Варен прехвърляше от едната в другата си ръка. — И все пак, Твое величество, тези монети се появяват из цял Йорк. Те са наскоро и хубаво сечени. Не идват ли от твоята съкровищница?

— Не — отговори Едуард. — След пристигането ми около Йорк се появиха десетки такива, но те не са от нашия монетен двор.

— Кой би могъл да има толкова злато? — поинтересува се Бранкиър. — И как успява да сече такива скъпи монети?

— Не знам — отвърна Едуард. — Но ако знаех, щях да конфискувам златото и да обеся негодника, дръзнал да прави това!

Той извади от кесията си един тънък като лист шилинг и го хвърли на масата.

— Ето какво произвежда моят монетен двор, сър Ричард: така наречените сребърни монети. В тях има толкова сребро, колкото имам в… ръката си! — добави бързо той.

— Но кой би пускал подобни монети? — настоя дьо Моле. — Кой има толкова злато и същевременно възможност да сече такива скъпи пари?

— Не знам! — кресна Едуард. — А и с цялото ми уважение, сеньор, това си е моя работа. В нашето кралство фалшифицирането на монети се счита за държавна измяна. Не виждам какво общо има това с въпроса.

— Който е?

— Заем от петдесет хиляди лири стерлинги — отвърна Едуард.

Тамплиерите се размърдаха и заклатиха глави.