Океанът в края на пътя

Блестеше цялата сребърна. Косата ѝ пак беше дълга, пак бяла, но сега стоеше висока и изправена като младо момиче. Очите ми бяха свикнали вече с тъмното и не можех да погледна лицето ѝ, за да видя дали бе познатото ми лице: беше твърде ярко. Ярко като магнезиев пламък. Ярко като нощ с фойерверки. Ярко като обедно слънце, отразено от излъскана сребърна монета.

Гледах я толкова дълго, колкото можех да понеса, а после извърнах глава и стиснах очи, неспособен да видя нищо освен пулсиращото отражение.

Гласът, който беше като на старата госпожа Хемпсток, каза:

- Трябва ли да ви окова в ядрото на тъмна звезда и да ви обрека на мъки там, където всяко късче от миг трае хиляди години? Трябва ли да разгърна спогодбата на Сътворението и да наредя всички вие да бъдете заличени от списъка на сътворените неща, тъй че никога да не е имало птици гладници и всичко, що пожелае да скита от свят на свят, да може да го стори безнаказано?

Вслушах се за отговор, ала не чух нищо. Само хленч и скимтене от болка или от безсилие.

- Свърших с вас тука. Ще се оправяме, когато му дойде времето и както аз си знам. Сега трябва да се погрижа за децата.

—Да, господарко.

- Благодарим, господарко.

- Не бързайте толкоз. Никой няма да ходи никъде, преди да върнете всички тия неща както си бяха. Воловаря липсва от небето. Един дъб го няма, и една лисица. Връщате ги всичките както си бяха. - И тогава сребърната императрица добави с глас, който вече беше непогрешимо гласът на старата госпожа Хемпсток: — Пакостници такива. Злосторници!

Някой затананика мелодия. Осъзнах, сякаш някъде от много далече, че бях самият аз и в същия миг си спомних коя беше мелодията: „Момичета, момчета хайде на игра“.

„ ... грее месечината ясна като ден.

Забрави вечерята и ела със мен,

момичета, момчета, хайде на игра.

Тичайте приятели с весели сърца,

да пеем и се смеем под пълната луна... “

Гушнал се бях в Джини Хемпсток. Миришеше на ферма и на кухня, на животни и на храна. Миришеше много истински, а истинското ми беше нужно в този момент.

Пресегнах се и докоснах плахо рамото на Лети. Не помръдна, нито реагира.

Джини заговори тогава, но в началото не разбрах дали говореше на себе си, на Лети или на мен.

- Те престъпиха границите. Можеше да те наранят, дете, и нямаше да означава нищо. Можеше да наранят този свят, без нищо да им се каже - той е само един свят в края на краищата, а световете са просто песъчинки в пустинята. Но Лети е Хемпсток. Тя е извън властта им, мъничкия ми. А те я нараниха.

Погледнах към Лети. Главата ѝ беше клюмнала, лицето - скрито. Очите ѝ бяха затворени.

- Ще се оправи ли? - попитах.

Джини не отвърна, само ни притисна по-силно към гърдите си. Люшна се и запя тихо и монотонно песен без думи.

Фермата и земята ѝ вече не блестяха в златно. Вече не можех да усетя нищо, което да ме гледа от сенките.

- Не бой се. - Старческият глас отново звучеше познато. - В безопасност си. Здрав ще си като камък.

Пo-здрав от повечето камъни, които съм виждала. Отидоха си.

- Ще се върнат пак. Искат сърцето ми.

- Няма да се върнат на този свят за всичкия чай в Китай - отвърна старата госпожа Хемпсток. - Не че им трябва чай от Китай. Колкото на гарга ще ѝ трябва, толкоз и на тях.

Защо си бях помислил, че е облечена в сребърно? Носеше кърпен сив халат върху нещо, което трябваше да е било нощница, само че нощница, излязла от мода преди няколкостотин години.

Старата жена отпусна ръка на пребледнялото чело на внучката си.

Майката на Лети поклати глава и отрони:

- Свърши се.

Тогава най-сетне го разбрах и се почувствах глупаво, че не бях го проумял по-рано. Момичето до мен в скута на майка си, отпуснато на гърдите ѝ, беше дало живота си за мен.

- Трябваше да наранят мен, не нея.

- Нямаше защо да нараняват никой от двама ви -изсумтя старата госпожа.

Почувствах се гузен - по-гузен, отколкото съм бил изобщо някога.

- Трябва да я занесем в болницата - казах с плаха надежда. - Можем да повикаме доктор. Може би те ще успеят да я излекуват?

Джини поклати глава.

- Умряла ли е?

- Умряла ли? - повтори старицата в сивия халат обидено и продължи хъхрейки, натъртвайки високомерно всяка дума: — Ха! Сякаш някоя Хемпсток хе правила нявга нещо толкоз... хобикновено...

- Пострада - отрони Джини Хемпсток и ме гушна до себе си. - Пострада толкова лошо, колкото може да пострада. - Притисна ме за последно и махна с ръка: - Хайде, къш.

Отдръпнах се неохотно от скута ѝ и станах.

Джини Хемпсток се вдигна на крака с отпуснатото тяло на дъщеря си на ръцете. Лети се люшна като парцалена кукла, докато майка ѝ се изправяше. Гледах я потресен до дъното на душата си.

— Аз съм виновен - промълвих. - Съжалявам. Наистина съжалявам.

- Имаше добро желание - каза баба Хемпсток, но Джини замълча.