Океанът в края на пътя

Тръгна по пътя към фермата, а после свърна зад навеса за доене. Мислех си, че Лети беше много голяма за носене, но Джини я носеше, все едно че не тежеше повече от котенце, с глава, отпусната на рамото ѝ като заспало бебе, понесено по стълбите към леглото му. Продължи по пътеката и плета, и назад, назад, докато стигнахме до вира.

Там нямаше вятър и нощта беше съвсем тиха. Пътят ни бе огрян от лунна светлина и нищо повече. Вирът, щом стигнахме до него, си беше просто вир. Никаква златна блещукаща светлина. Никаква вълшебна луна. Беше тъмен и унил, с луната, истинската луна - четвърт луна, отразена в него.

Спрях на края на вира и старата госпожа Хемпсток спря до мен.

Но Джини Хемпсток продължи напред.

Навлезе във вира, докато нагази дълбоко до бедрата, палтото и роклята ѝ се понесоха над водата, докато газеше и накъсваше отразената луна на десетки малки луни, които се пръскаха и събираха около нея.

В средата на вира, с черната вода над бедрата ѝ, спря. Смъкна Лети от рамото си, тъй че тялото на момичето увисна при главата и коленете на вещите ръце на Джини. После бавно, много бавно, отпусна тялото ѝ във водата.

Момичешкото телце се понесе на повърхността на вира.

Джини отстъпи назад, после още веднъж, без да откъсва поглед от дъщеря си.

Чух силен шум, сякаш мощен вятър ни връхлиташе.

Тялото на Лети се разтресе.

Нямаше никакъв вятър, но по повърхността на вира вече имаше бели гребенчета. Видях вълни, леки, къдрави вълни отначало, а след това по-големи вълни, които се разбиваха и пляскаха по края на водата. Една от тях се разби с грохот близо до мен и опръска дрехите и лицето ми. Усетих влагата по устните си -беше солена.

- Съжалявам, Лети - прошепнах.

Трябваше да мога да видя отсрещната страна на вира. Виждах го само допреди няколко мига. Но разбиващите се вълни го бяха скрили и нищо не виждах вече отвъд плаващото тяло на Лети освен безбрежността на огромния океан и мрака.

Вълните ставаха все по-големи. Водата засия на лунната светлина, както беше блестяла в кофата - съвършено светлосиньо. Черното очертание на водната повърхността беше тялото на момичето, спасило живота ми.

Костеливи пръсти се отпуснаха на рамото ми.

- За какво се извиняваш, момче? За това, че я уби ли?

Кимнах. Не можех да проговоря .

- Тя не е мъртва. Ти не я уби, нито птиците гладници, колкото и да се мъчеха да стигнат до теб през нея. Дадена беше на океана. Един ден, когато той реши, ще я върне.

Представих си трупове и скелети с перли вместо очи. Помислих за русалки с опашки, които махат, докато се движат, както бяха махали опашките на златните ми рибки, преди една от тях да спре да се движи и да изплува над водата с коремчето нагоре, като Лети.

- Ще бъде ли същата?

Старицата се изсмя, все едно че бях казал най-смешното нещо във вселената.

- Нищо никога не е същото - рече тя. - Било след секунда или след сто години. Винаги ври и кипи. И хората се променят също като океаните.

Джини излезе от водата и застана на брега до мен с наведена глава. Вълните се разбиваха и плющяха, плясваха и се отдръпваха. Чу се далечен грохот, който ставаше все по-силен и по-силен.

Идваше нещо към нас през океана. Идваше към нас от много морски мили разстояние, от стотици и стотици мили: тънка бяла линия, очертана над яркото синьо. Нарастваше, докато се приближаваше.

Огромната вълна връхлетя и светът се разтърси от грохота ѝ. Погледнах нагоре, щом стигна до нас. Беше по-висока от дървета, от къщи, по-висока, отколкото ум и очи можеха да поберат, отколкото сърце можеше да почувства.

Чак когато стигна до носещото се над водата тяло на Лети Хемпсток, огромната водна маса се разби. Очаквах да ме намокри или още по-лошо, да бъда пометен от гневната океанска вода и вдигнах ръка да покрия лицето си.

Ала нямаше плясък на разбити вълни, нямаше оглушителен грохот и когато смъкнах ръката си, не видях нищо освен стихналата черна вода на вир в нощта, нищо нямаше на повърхността на вира освен широки зелени листа на лилии и замисленото отражение на непълната луна.

Старата госпожа Хемпсток също я нямаше. Бях си мислел, че стои до мен, но там до мен стоеше само Джини, загледана смълчано в тъмното огледало на вирчето.

- Тъй - каза тя. - ще те заведа вкъщи.

15.

Зад навеса за доене имаше паркиран лендроувър. Вратите бяха отворени и ключът за запалване беше в ключалката. Седнах на покритата с вестник пътническа седалка и Джини Хемпсток завъртя ключа. Двигателят изпращя няколко пъти, преди да стартира.

Не бях си представял, че някоя Хемпсток шофира.

- Не знаех, че имате кола.

- Много неща не знаеш - отвърна кисело госпожа Хемпсток. После ме погледна малко по-нежно и каза:

- Не можеш да знаеш всичко.

Даде задна и след това лендроувърът задруса из коловозите и локвите по черната земя на фермата.

Нещо се въртеше в ума ми.

- Старата госпожа Хемпсток казва, че Лети всъщност не е мъртва. Но тя изглеждаше мъртва. Мисля, че наистина е умряла. Според мен не е вярно, че не е мъртва.

Джини като че ли се канеше да ми обясни нещо за естеството на истината, но каза само: