Океанът в края на пътя

- Лети е ранена. Много тежко ранена. Океанът я взе. Честно казано, не знам дали изобщо ще я върне някога. Но можем да се надяваме, нали?

- Да. - Стиснах юмруци, надявайки се с цялото си сърце.

Друсахме се и се люшкахме по черния път с двайсет и четири километра в час.

- Тя наистина ли беше... е... твоя дъщеря?

Не знаех, а и още не знам защо попитах това. Може би просто исках да знам повече за момичето, което бе спасило живота ми, което неведнъж ме бе измъквало от смъртта. Не знаех нищо за нея.

- Общо взето - отвърна Джини. - Мъжете Хемпсток, братята ми, се пръснаха по света и си имаха бебета, които имаха свои бебета. Има и жени Хемпсток по широкия свят и бих се обзаложила, че всяка от тях е чудо по свой начин. Но само баба Хемпсток, аз и Лети сме от сой.

- Нямала ли си е татко?

-Не.

- А ти имаше ли си татко?

- Главата ти е пълна с въпроси, нали? Не, миличък. Никога не сме си падали по онова нещо. Мъже ти трябват само ако искаш да родиш още мъже.

- Няма нужда да ме водиш вкъщи - казах аз. - Бих могъл да остана с вас. Мога да чакам, докато Лети се върне от океана. Мога да работя във фермата ви, да пренасям неща и да се науча да карам трактор.

- Не - отвърна ми тя, но го каза мило. - Ти си продължаваш своя живот. Лети ти го даде. Просто трябва да пораснеш и да се постараеш да си достоен за него.

Жегна ме негодувание. Не стига, че беше толкова трудно да се живее, да се мъчиш да оцелееш в света и да си намериш място в него, да правиш нещата, които трябва да правиш, за да продължиш, а трябваше и да се чудиш дали това, което току-що си направил, каквото и да е то, е достойно за това, че някой е... ако не умрял, то отдал живота си. Не беше честно!

- Животът не е честен - каза Джини, все едно че го бях изрекъл на глас.

Зави по алеята ни и спря пред външната врата. Слязох и тя - също.

- Хайде да направим връщането ти по-лесно -рече тя.

Госпожа Хемпсток дрънна звънчето на вратата, макар че никога не беше заключена, и усърдно изтри подметките на гумените си ботуши, докато майка ми отвори вратата. Беше облечена за лягане, с ватирания ѝ халат отгоре.

- Ето ви го - каза Джини. - Жив и здрав, войникът, върнал се от войните. Прекара си чудесно на празненството по случай заминаването на Лети, но вече е време младежът да си почине.

Майка ми изглеждаше безучастна - объркана почти, - после объркването ѝ се замени с усмивка сякаш светът току-що се беше преподредил в някаква смислена форма.

- О, нямаше нужда да го водите - каза тя. - Някой от нас щеше да слезе да го вземе. - Погледна ме. -Какво ще кажеш на госпожа Хемпсток, миличък.

- Благодаря ви за гостуването - казах механично.

- Много добре, миличък. - След това мама попита: - Лети заминава?

- За Австралия - каза Джини. - Да погостува на татко си. Малкият ще ни липсва с игрите им, но... ще ви се обадим, когато Лети се върне. Тогава може да намине пак да си поиграят.

Започвах да се уморявам. Празненството беше забавно, макар че не помнех много от него. Но знаех, че нямаше да гостувам повече във фермата на Хемпсток. Не и докато Лети я нямаше.

Австралия беше много, много далече. Чудех се колко ли време щеше да мине, докато се върне от Австралия с баща си. Години навярно. Австралия беше на другия край на света, отвъд океана...

Частица от ума ми помнеше друг низ от събития, но после той се изгуби, все едно че се бях събудил от дълъг сън, озърнал се бях, дръпнал бях завивките и бях заспал отново.

Госпожа Хемпсток се върна при стария си лендроувър, толкова опръскан с кал (сега видях, на светлината на лампата над вратата), че почти не се забелязваше първоначалната боя, и го подкара назад по алеята към черния път.

Майка ми не изглеждаше учудена, че се връщах вкъщи в приказно облекло, почти в единайсет вечерта. Каза само:

- Имам лоша новина, миличък.

- Каква?

- На Урсула ѝ се наложи да напусне. Семейни проблеми. Спешни семейни проблеми. Вече си тръгна. Знам колко много я харесвахте вие, децата.

Знаех, че не я харесвах, но си замълчах.

Никой не спеше в спалнята ми на горния етаж. Мама попита дали ще искам да се върна в стаята си за известно време. Казах, че не, без да знам защо. Не можех да си спомня защо изпитвах такава неприязън към Урсула — всъщност, чувствах се леко гузен за това, че не я харесвах толкова много и толкова необяснимо, - но нямах желание да се върна в онази спалня, въпреки малкия жълт умивалник точно за ръста ми, и останах в общата спалня чак докато семейството ми се премести от онази къща пет години по-късно. Ние, децата, възразявахме, но мисля, че големите просто бяха облекчени, че финансовите им трудности бяха приключили.

След като се изнесохме, къщата беше съборена. Нямаше да отида да я видя дори празна, така че отказах да гледам събарянето ѝ. Твърде много от живота ми беше побрано в онези тухли и керемиди, тръби и стени.