Океанът в края на пътя

Години по-късно сестра ми, вече и тя възрастна като мен, ми сподели, че вярвала, че майка ни бе изгонила Урсула Монктън (за която си спомняше с такава обич, като единствената мила детегледачки от няколкото свадливи поред), защото баща ни имал любовна афера с нея. Съгласих се, че може и така да е било. Родителите ни все още бяха живи тогава и можех да ги попитам, но не го направих.

Баща ми не спомена нищо за събитията от онези нощи. Нито тогава, нито по-късно.

Сприятелих се с татко чак когато минах двайсетте. Толкова малко общо имахме, докато бях момче, и съм сигурен, че съм бил голямо разочарование за него. Не беше искал книжно момче в личния си свят. Искал беше син, който да прави като него: да плува, да тренира бокс, да играе ръгби, да кара на бърза скорост коли с наслаждение и радост, а не беше получил това.

Така и не слязох до края на селския път. Не мислех за бялото мини. Когато се сещах за копача на опали, беше свързано само с двата груби къса опал, поставени на лавицата над камината, и в спомена ми той винаги носеше карирана риза и джинси. Лицето и ръцете му имаха бронзов загар, а не черешовочервеното от отровния газ, и нямаше папионка.

Монстър, рижият котарак, който ни беше оставил, се беше отлъчил и го хранеха други семейства, и макар да го виждахме от време на време из канавките и дърветата в края на пътя, никога не идваше при нас, щом го повикахме. Мисля, че се чувствах облекчен от този факт. Така и не беше станал наша котка. Знаехме го и той — също.

Подозирам, че една история е важна, докато хората в нея се променят. Но бях на седем, когато се случиха всички тези неща, и бях същият човек в края, какъвто бях и в началото, нали? Същото беше и с другите. Така трябваше да е. Хората всъщност не се променят.

Някои неща се промениха обаче.

Около месец след тези събития и пет години преди паянтовият свят, в който живеех, да бъде съборен и заменен със спретнати, четвъртити, еднакви къщички, обитавани от умни млади хора, които работеха в големия град, но живееха в градчето ни, които правеха пари, като местеха пари от една място на друго, но които не строяха, нито копаеха, нито тъчаха, и девет години преди да целуна усмихнатата Коли Андърс...

Върнах се от училище. Месецът беше май или навярно началото на юни. Чакаше до задната врата, все едно че знаеше точно къде е и кого търси - малка черна котка, малко по-голяма вече от котенце, с бяло петънце на едното ухо и с очи, необичайно наситено зеленикавосиньо.

Последва ме вътре в къщата.

Нахраних я с неизползвана консерва котешка храна за Монстър, която сипах с лъжица в прашната котешка паничка на онова чудовище.

Родителите ми, които така и не бяха забелязали зачезването на рижия котарак, първоначално не забелязаха пристигането на новото котенце-котка, и когато баща ми за първи път спомена за съществуването ѝ, вече живееше при нас от няколко седмици, проучваше градината, докато се върна вкъщи от училище, и след това оставаше край мен, докато четях или си играех. Нощем чакаше под леглото, докато светлините угаснат, а после се настаняваше на възглавницата до мен, гледаше косата ми и мъркаше, толкова тихичко, че да не събуди сестра ми.

Заспивах с лице, притиснато в козината ѝ, докато дълбокото ѝ глухо мъркане вибрираше по бузата ми.

Имаше такива необичайни очи! Напомняха ми за морски бряг, затова я нарекох Оушън,[18] без да мога да го обясня на всеослушание.

Епилог

Седях на разнебитената зелена пейка до патешкия вир зад фермерската къща с червените тухли и мислех за котенцето си.

Помнех само, че Оушън беше пораснала до голяма котка и че я бях обожавал години наред. Зачудих се какво ли се беше случило с нея, а после си казах: „Няма значение, че не помня вече подробностите. Смъртта ѝ се е случила. Смъртта се случва на всички ни“.

В къщата изскърца врата и чух стъпки по пътеката. Старата жена седна до мен.

- Донесох ти чаша чай. И сандвич със сирене и домат. Доста се задържа тук. Помислих, че може да си задрямал.

- Донякъде - отвърнах ѝ. - Благодаря ви.

Беше се свечерило, без да забележа, докато седях там.

Отпих от чая и я погледнах, този път по-внимателно. Сравних я със спомените отпреди четирийсет години и казах:

- Вие не сте майката на Лети. Вие сте баба ѝ, нали? Старата госпожа Хемпсток.

- Така е — отвърна тя невъзмутимо. — Изяж си сандвича.

Отхапах. Беше наистина добър. Прясно опечен хляб, тръпчиво солено сирене и от онези домати, които наистина имат вкус.

Бях потънал в спомени и исках да разбера какво означаваха те, какво означаваше всичко това.

- Вярно ли е? - попитах и се почувствах глупаво.

От всички въпроси, които можех да задам, бях избрал точно този.

Старата госпожа Хемпсток сви рамене.

- Това, което помниш ли? Може би. Повече или по-малко. Различните хора помнят нещата различно и няма да намериш двама души, които да помнят нещо по един и същ начин, все едно дали са били там или не. Стоите един до друг, а може да сте раздалечени на континенти за смисъла на едно или друго.

Имаше още един въпрос, на който трябваше да получа отговор.

- Защо дойдох тук?