Окото господне

Сейчан се завъртя с гръб към крясъците му и тръгна обратно, оставяйки го да изгори над водата или да замръзне под нея.

„Това ти е за Рейчъл“.

32.

20 ноември, 9:55 ч. местно време

Остров Олхон, Русия

Джуланг лежеше на леда и кръвта му изтичаше в топла локва под него. Беше чул Пак да умолява за живота си след стихването на престрелката — и после виковете му. Не изпитваше никакво съчувствие към този човек.

Копелето си заслужаваше такъв жесток край.

„А може би и аз“.

Сякаш в отговор на мислите му до него застана жена и впери в него очите си — безпощадни въпреки избраното от нея име.

— Гуанин — промълви той и протегна трепереща ръка към главатарката на Дуанджъ, но след миг безсилно я отпусна. — Хуан Пак държи жена ми… и неродения ми син.

Лицето й остана безизразно, твърдо като люспите на нейния дракон. Не приемаше оправданието му.

— Съжалявам — изхриптя Джуланг и усети вкус на кръв в устата си. — Обичам ги… толкова много… моля те, помогни им.

— Защо да ти помагам? След всичко, което направи?

— Опитах… да помогна… с каквото можех.

На челото й се появи бръчка.

— Според теб как ни открихте? — мъчително изхърка той. — Как ни намерихте на този остров?

— Също като теб, и аз имам уши навсякъде. Чух, че сте заминали за Монголия. Затова ви проследих. Знаех, че трябва да…

— Кой мислиш ни е издал на тези твои уши? Аз им наредих да ти кажат.

Не я лъжеше. Трябваше да е дискретен в присъствието на Хуан Пак. Като използваше оправданието, че наблюдава проследяващото устройство на Сейчан, той редовно се обаждаше в Макао и направляваше нещата от разстояние. Макар че не можеше да събере своя армия без севернокорейците да го усетят и така да рискува живота на бременната си съпруга, Делгадо се опита да разпали омразата на Гуанин, за да я накара да му се притече на помощ.

Спомни си собствената си изненада, когато върхът на сабята изскочи през гърдите му.

Очевидно беше разпалил тази омраза повече от необходимото.

Малка грешка в сметките.

— Исках да дойдеш тук и да убиеш Пак, да ме освободиш. — Джуланг се помъчи да се засмее и изкашля кръв. — И може би най-после да се помирим.

„Сега има значение само моята прекрасна Наталия… и моят син, когото никога няма да видя…“

Гуанин се изправи. Той виждаше, че му е повярвала. Но дали това стигаше, за да му помогне? Тази жена не беше известна с милосърдието си.

— Ще ги намеря — накрая обеща тя. — И ще ги спася.

По бузата му се търкулна сълза. Знаеше, че няма да го излъже.

„Благодаря“.

Освободил се от това бреме, Джуланг остави очите си да се затворят — но преди това до Гуанин се появи друго лице, на красивата наемна убийца, причинила толкова много неприятности.

И едва тогава той видя приликата.

Едната до другата.

Майка и дъщеря.

Сега разбираше причината за малката грешка в сметките си. В крайна сметка нещата никога не се свеждаха до пари или територия — а до семейството.

„Нищо чудно, че тя ме прониза със сабята“.

И след като проумя заблудата си, безмълвният му смях го последва в небитието.

9:56 ч.

— Ето как си ни открила — каза Грей, застанал зад Сейчан и майка й. Беше чул разговора.

Държеше пистолет и ги охраняваше, докато Монк и Ковалски помагаха на останалите от триадата да допрочистят района.

Гуанин се обърна.

— Да, така научихме, че сте на острова, но според последната информация, която получихме, Джуланг трябваше да е в една хижа в Хужир.

Грей се досещаше какво се е случило. Джуланг не беше имал време да се обади на шпионите си преди да тръгнат насам.

— Тогава как се озовахте тук?

Лицето й се натъжи.

— Открихме една жена, простреляна, още жива. Тя ни каза.

„Рейчъл…“

Гуанин видя пламналата му надежда и я угаси.

— Тя си отиде. Но предсмъртните й думи ни доведоха тук.

„И са спасили и нас — осъзна Пиърс. — А може би и света“.

Гуанин го докосна по ръката.

— Струва ми се, че тя се държеше само за да предаде това съобщение.

Мъката го прониза, но Грей я овладя, остави я за по-късно.

Още не бяха приключили.

Той тръгна към тунела.

Освен да спаси света имаше да изпълни нещо още по-близко до сърцето му. Въпреки че това щеше да го съсипе, Вигор заслужаваше да научи съдбата на племенницата си.

9:57 ч.

— А Рейчъл? — попита монсиньорът.

Дънкан прочете надеждата в очите му. Джейда куцаше от другата страна на Вигор и също се взираше в Рен в очакване на добра новина.

След като се беше изкатерил по замръзналия водопад, той ги настигна при езерцето пред златната юрта.

Докато изкачваха стъпалата, Рен им обясни какво се е случило, разказа им, че корейците са държали Сейчан под прицел и как нещата са се обърнали с появата на нов съюзник — което продължаваше да озадачава самия него.

И все пак със сигурност знаеше един факт.

— Убили са Рейчъл — каза им той. Не виждаше как би могъл да смекчи тази вест.

Вигор се вцепени и смаяно се вторачи в него. Лицето му се сгърчи.

— Не…

Джейда остана до възрастния мъж, който се свлече на колене от мъка, и побутна побутна Дънкан към каменния пиедестал в центъра на помещението.