Окото господне

Но нима всички не съжаляват за едно и също на смъртното си ложе? За онова, което никога не ще се случи, за безвъзвратността на смъртта, великата унищожителка на възможности.

Вигор въздъхна и призова в съзнанието си ликовете на всичките си приятели, стари и нови.

Грей и Монк, Кат и Пейнтър, Дънкан и Джейда.

Рейчъл се беше пожертвала за тях, за да могат да изживеят пълноценно живота си, макар и за сметка на нейния.

„Как бих могъл да не сторя същото?“

Вдигна Окото и го постави там, където векове наред бе почивал черепът на св. Тома. То легна идеално върху златните стълбчета… сякаш бяха направени специално за него.

Ала когато сферата докосна кръста…

10:00 ч.

Дънкан ахна и се олюля, сякаш връхлетян от яростен вихър — само че без изобщо да се олюлее.

Всъщност съзнанието му изхвърча през тила му и за миг той видя отзад собственото си тяло — застанал до Джейда пред портата.

После се върна, толкова рязко, че този път наистина политна напред и се блъсна във вратата. Хвана се за касата, за да не падне.

Джейда го погледна.

— Добре ли си?

— Радвам се, че не бях вътре.

— Какво стана?

Дънкан се опита да обясни извънтелесното си преживяване.

Вместо да се усъмни, тя кимна.

— Анихилацията на енергиите най-вероятно е предизвикала образуване на локален квантов мехур, който се е спукал навън. И за чувствителна личност като теб, чието съзнание усеща квантовите полета, ефектът е бил физически.

— А какъв е бил ефектът за човека в самата крипта? В епицентъра?

10:01 ч.

„Основателен въпрос“ — помисли Джейда.

Въпрос, от който изпитваше страх.

Особено след като чу преживяването на Дънкан.

— Не знам — призна тя. — Може да е или никакъв, или всякакъв. Ези или тура.

Астрофизичката разбираше, че Вигор е като котката на Шрьодингер. Докато вратата беше затворена, той едновременно продължаваше да е и жив, и мъртъв. Когато я отвореха, съдбата му щеше да се реши по единия или другия начин.

Представи си как вселената се разцепва в зависимост от този отговор.

Дънкан посегна към вратата, за да наруши този потенциал, но още преди да я докосне, зад тях се чу шум. Грей изпълзя от тунела, забеляза ги и тичешком изкачи стъпалата.

Бързо оцени ситуацията и видя кой липсва.

— Къде е Вигор?

Джейда кимна към затворената врата.

— Той пожела да съедини Окото и кръста.

— Направи ли го?

— Да.

Грей намръщено се вторачи в портата.

— Сигурни ли сте?

Дънкан докосна тила си, сякаш за да се увери, че е там.

— Сигурни сме.

Пиърс пристъпи към вратата.

— Тогава да влезем.

Джейда сложи ръка върху резето и изведнъж се почувства глупаво, като че ли ако спреше Грей, съдбата на Вигор наистина щеше да остане неустановена.

— Има голяма вероятност да не е оцелял — подготви го Дънкан.

Джейда кимна и отпусна ръка.

Пиърс свали резето и отвори вратата.

10:02 ч.

Грей влезе в златното помещение и видя, че не се е променило. Грамадните пана, изобразяващи живота на св. Тома, си бяха там. Каменната грамада се издигаше в центъра. Трите ковчежета бяха отгоре.

А Вигор лежеше на пода, отпуснал глава върху черепа на светеца.

Пиърс се втурна към него и го обърна.

Гърдите му не помръдваха.

Поставените на гърлото му пръсти не доловиха пулс.

„О, Господи, не…“

Очите на Грей се напълниха със сълзи.

Той се втренчи в лицето на своя приятел и видя спокойното му изражение, мирния му край.

— Вигор знаеше ли? — попита Пиърс, без да се обръща. — За Рейчъл.

— Да — дрезгаво отвърна Дънкан.

Грей затвори очи и се помоли вуйчото и племенницата отново да са заедно. Намери утеха в тази мисъл, искаше му се да е вярно, нуждаеше се от това.

„Бъдете щастливи, приятели“.

Дълго остана с преклонена глава.

Рен се приближи до ковчежетата и протегна ръце над сферата, вдигна я и огледа кръста. Накрая поклати глава и издаде присъдата си.

— Няма излъчване.

„Това означава ли, че сме успели?“

Грей постави по-важен въпрос.

— Навреме ли успяхме?

Джейда си погледна часовника.

— Не знам. Всичко се случи точно в критичния момент.

33.

21 ноември, 1:08 ч. източно стандартно време

Вашингтон

Пейнтър чакаше с другите на Националната алея. Президентът и висшите членове на правителството бяха евакуирани, както и населението на крайбрежните райони, които бяха обезопасени с чували пясък. Дори Монк и Кат бяха завели момичетата на кратка „почивка“ в Пенсилвания, далеч от евентуалната зона на удара.

Въпреки че тази евентуалност не беше голяма, никой не искаше да рискува.

Лиза предложи да се върне по-рано от Ню Мексико, но Пейнтър я разубеди.

Вашингтон се намираше под заповед за доброволна евакуация. Ала също като Пейнтър, не всички бяха напуснали столицата. На Алеята се бяха събрали огромен брой хора. На тревата бяха опънати шатри, палеха се свещи, лееше се алкохол. Носеха се песни, някои се молеха, други се надвикваха гневно.