Окото господне

Гуанин с жестока решителност запълнила властовия вакуум след смъртта на Делгадо и била на път да се превърне в новия бос на Макао. Възползвайки се от това положение, двете със Сейчан вече предприемали мерки да подобрят живота на жените на полуострова и в цяла Югоизточна Азия, като започнали с веригите от проститутки и налагали по-човечно отношение към тях.

Той предполагаше, че тези първи опити са само нищожна част от събарянето на стената между майката и дъщерята. Като се грижеха за други жени, споделящи тяхната тежка съдба, те помагаха на самите себе си, градяха настоящето, за да притъпят болката от жестокото си минало, да си дадат шанс да се преоткрият.

И не само това.

Сейчан се беше заела да помогне на бездомните монголски деца, момченцата и момиченцата, попаднали в душните подземия на един град, който се бореше за бъдеще в новия свят. Грей разбираше, че като ги измъква оттам, Сейчан спасява онова дете от миналото, което си е нямало никого.

В Монголия тя също потърсила Хайду. Младата монголка била изписана от болницата, след като се възстановила от раната си. Сейчан я намерила в семейната й юрта, дресирала млад сокол — смела птица със златисти пера и черни очи.

Хайду нарекла сокола Санджар.

„Всеки от нас скърби и отдава почит по свой начин“ — помисли си Пиърс.

Стигна до вратата на апартамента си и я завари отключена.

Напрегна се, бавно завъртя дръжката и открехна вратата. В жилището цареше мрак. Всичко изглеждаше непокътнато. Той предпазливо влезе.

„Може би на тръгване съм забравил да заключа?“

Докато минаваше покрай кухнята, усети дъх на жасмин и зърна бледа светлина, процеждаща се под затворената врата на спалнята. Приближи се и я отвори.

Сейчан беше запалила свещи. Бе дошла по-рано от Хонконг, навярно усещайки, че той се нуждае от нея.

Лежеше на кревата му, опряна на лакът. Дългите й голи крака тъмнееха на фона на белия чаршаф. Извивките на гладкото й тяло се очертаваха подканващо в сумрака. Ала нямаше лукава усмивка, в поведението й отсъстваше предизвикателство — просто едва загатнато му напомняше, че и двамата са живи и не бива да го приемат като даденост.

Беше му разказала какво е чула в хижата на остров Олхон — за рака на монсиньор Верона, за последните думи между вуйчото и племенницата. В този момент Грей си спомни най-важния урок на Вигор за живота.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце…“

Той се приближи, като смъкваше дрехите си в движение и разкъсваше онези, които се съпротивляваха. Накрая застана гол пред нея.

И в този миг с всяка фибра на своето същество осъзна фундаменталната истина за живота.

„Живей сега… кой знае какво ще се случи утре“.

Тура

Сега виждаме смътно като през огледало…

Коринтяни 1, 13:12

26 ноември, 10:17 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Рейчъл чакаше пред медицинския кабинет вуйчо й да излезе след консултацията при личния му лекар. Вигор беше дошъл в болницата единствено заради нейната настойчивост, защото тя всъщност нямаше сериозно основание да настоява за тези изследвания.

Вратата най-после се открехна. Рейчъл чу вуйчо си да се смее, докато се ръкува с доктора, после излезе.

— Е, надявам се, че това ще те успокои — каза й Вигор. — Намирам се в отлично здраве.

— А резултатите от скенера?

— Освен артрита на тазобедрените стави, нищо. — Той я прегърна през кръста и двамата тръгнаха към изхода. — Докторът каза, че след като на шейсет съм в такава форма, сигурно ще доживея сто години.

Рейчъл виждаше, че вуйчо й се шегува, но забеляза и присвитите ъгълчета на очите му, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита тя.

— Знам, че ти настоя да си направя профилактични изследвания за рак…

Рейчъл въздъхна достатъчно високо, за да го прекъсне.

— Съжалявам. Откакто се прибрахме от остров Олхон, просто имах лошо предчувствие, все едно си болен или нещо подобно. — Тя поклати глава. — Такава съм глупачка…

— Точно това е въпросът. Докато лежах вътре и скенерът бръмчеше около мен, почти бях сигурен, че си права.

— Само заради моята настойчивост.

— Възможно е… — Той не изглеждаше убеден и спря, преди да стигнат до вратата. — Трябва да ти кажа нещо, Рейчъл. Когато поставих кристалното Око върху кръста на свети Тома, усетих, че онова нещо ме пронизва, сякаш разкъсваше самото ми същество… или го разцепваше. Все едно ме връхлетя водопад от бяла светлина. Бях сигурен, че съм мъртъв. Но след миг се върнах обратно и в криптата се втурнаха Грей, Дънкан и Джейда, за да видят как съм.

Рейчъл стисна ръката му.

— Щастлива съм, че ти няма нищо.

Той я погледна.

— Докато се обръщах към тях, само за стотна от секундата ме обзе смазваща мъка, сякаш съм те загубил.

— Но аз бях добре — отвърна Рейчъл. „Е, почти“.

Спомни си онази сребърна монета, която се премяташе във въздуха и подскачаше по дъсчения под, докато Хуан Пак я настъпи. Беше бясна на Сейчан, задето им издаде къде са отишли Грей и другите.