Окото господне

В златната кутия лъщеше жълтеникав череп. Долната челюст липсваше, пустите очи сляпо се взираха нагоре, сякаш в небето. Но подобно на ковчежетата, върху костта също имаше надпис. Редовете се спускаха спирално от темето, ала това не бяха символите от ковчежетата, а древното писмо на евреите — или поне така й каза кардиналът. Освен това й обясни предназначението на тази реликва.

Черепът се използвал в старо еврейско заклинание, молитва към Бог за милост и спасение.

Папа Лъв подарил това съкровище на Атила с молба за спасението на Рим. По време на срещата им понтификът предупредил хуна, че този могъщ талисман е само един от многото, съхранявани във Вечния град, и че всеки, който дръзне да проникне зад стените му, е обречен на гибел. За да илюстрира внушението си, папата му разказал историята за вожда на вестготите крал Аларих I, който преди четирийсет години плячкосал Рим и умрял при излизането си от града.

Уплашен от проклятието, Атила избягал от Италия с безценната реликва. Но както винаги, страховете му явно се успокоили с времето и хунът отново горял от желание да обсади Рим и да изпита силата си срещу гнева Божи.

Илдико плъзна поглед по изпруженото му тяло.

Очевидно не беше издържал това изпитание.

Дори могъщите в крайна сметка не можеха да избягат от смъртта.

Бяха й обяснили какво трябва да направи. Тя протегна ръка към черепа и впери очи в знаците в центъра на спиралата. Заклинанието съдържало молба за спасение от онова, което било написано там.

Надписът посочвал датата на края на света.

Ключът към тази съдба лежал под черепа — скрит в желязо, сребро, злато и кост. Неговото значение станало известно едва преди месец с пристигането на един несториански свещеник от Персия пред портите на Рим. Той научил за пратения на Атила подарък от съкровищниците на Църквата, дар, който някога поднесъл на Рим самият Несторий, константинополският патриарх. Свещеникът разказал на папа Лъв, че ковчежетата и черепът не идвали от Константинопол, а много по от изток, и били пратени на съхранение във Вечния град. Накрая разкрил на понтифика какво е истинското съкровище в сандъчетата — и му съобщил името на човека, на когото бил този череп.

Илдико докосна с пръсти реликвата и отново се разтрепери. Празните очни орбити сякаш преценяващо се взираха в нея, същите очи, които — ако се вярваше на несторианеца — някога гледали нейния Бог, самия Иисус Христос.

Тя се поколеба дали да извади свещената реликва от ковчежето — и бе наказана за колебанието си от почукване на вратата. Последва гърлен вик. Илдико не разбираше езика на хуните, но знаеше, че ако не получат отговор от своя вожд, хората му скоро ще влязат в стаята.

Беше се забавила много.

Нямаше никакво време за губене. Тя повдигна черепа, за да разкрие онова, което лежеше под него — ала там нямаше нищо. На дъното на ковчежето видя само златно легло с формата на предмета, който някога е бил там, древен кръст, реликва, както се твърдеше, паднала от самото небе.

Само че сега кръста го нямаше.

Илдико погледна мъртвия си съпруг, човек, прочут колкото с жестокостта си, толкова и със своята проницателност. Говореше се също, че имал уши под всяка маса. Зачуди се дали вождът на хуните не е научил за загадките, разкрити от несторианския свещеник в Рим, и не е взел небесния кръст. Може би тъкмо на това се дължеше внезапно възвърналата му се увереност, че ще превземе Рим?

Виковете навън се усилваха, блъскането по вратата ставаше все по-настойчиво.

Отчаяна, Илдико остави черепа в ковчежето и затвори капаците. Едва тогава се отпусна на колене и скри лицето си в шепи. Разтърсиха я ридания и в следващия миг дъските на вратата зад нея се пръснаха на парчета.

Задавиха я сълзи, също както кръвта беше задръстила гърлото на съпруга й.

Мъжете влетяха в стаята и когато видяха своя вожд, проснат на смъртното си ложе, нададоха пронизителни крясъци. Скоро ги последваха сърцераздирателни вопли.

Но никой не посмя да я докосне, скърбящата нова съпруга, която се олюляваше на колене до ложето. Смятаха, че сълзите й са за мъртвия й мъж, за нейния владетел, ала грешаха.

Тя плачеше за света.

Свят, обречен да изгори.

В наше време

17 ноември, 16:33 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Дори звездите като че ли бяха срещу него.

Присвит в зимния мраз, монсиньор Вигор Верона пресичаше сенките на Пиаца дела Пилота. Въпреки дебелия си вълнен пуловер и палтото трепереше — не от студ, а от ужаса, който вледеняваше сърцето му.

В здрачното небе сияеше комета, увиснала над купола на „Св. Петър“, най-високата точка в цял Рим. Небесната гостенка, най-ярката от векове насам, засенчваше току-що изгрялата луна и оставяше дълга искряща опашка на звездния фон. В миналото такива явления често бяха смятани за предвестници на нещастия.

Той се молеше да не се случи нищо лошо.