Окото господне

Стисна колета още по-здраво. Несръчно го беше увил в оригиналната му опаковка, но не му оставаше да ходи още много. Фасадата на Папския григориански университет вече се извисяваше пред него, заобиколена от по-ниски крила и самостоятелни сгради. Въпреки че още фигурираше в списъка на професорите в Папския институт по християнска археология, водеше само извънредни курсове като гост-преподавател. Сега служеше на Светия престол като префект на Archivio Segretto Vaticano — Ватиканския таен архив. Но това, което носеше в момента, не се беше озовало у него в качеството му на професор или префект, а на приятел.

„Подарък от мъртъв колега“.

Монсиньор Верона стигна до главния вход на университета и пресече белия мраморен атриум. Още имаше кабинет в института. Всъщност често идваше тук да прави справки в изключително богатия университетски библиотечен фонд. Той съперничеше дори на римската Национална библиотека, наброяваше над един милион тома и се помещаваше в съседната шестетажна сграда, където се намираше и големият отдел за древни паметници и редки издания.

Ала нищо в университетската библиотека, нито във Ватиканския таен архив, не можеше да се сравнява с книгата, която носеше сега Вигор — нито с онова, което я придружаваше в пакета. Затова се беше обърнал за съвет към единствения човек в Рим, на когото имаше доверие.

Докато се катереше по стълбищата и обикаляше из тесните коридори, коленете му започнаха да отказват. На шейсет и пет той продължаваше да е във форма от десетилетията активна археологическа теренна дейност, но през последните няколко години оставаше прекалено много време заровен в архиви, прикован зад бюра и камари книги, отрупан със задължения към Светия престол.

„Ще се справя ли с тази задача, Господи?“

Трябваше.

Накрая стигна в институтското крило и забеляза позната фигура, облегната на вратата на неговия кабинет. Племенницата му го беше изпреварила. Навярно идваше направо от работа, защото носеше карабинерската си униформа, тъмносиньо сако със сребърни еполети и панталон с червени лампази. Още нямаше трийсет, а вече я бяха произвели в лейтенант от Comando Carabinieri per la Tutela del Patrimonio Culturale, Службата за опазване на културното наследство, която преследваше трафика на откраднати произведения на изкуството и археологически находки.

Видът й го изпълни с гордост. Беше я потърсил колкото заради опита й с такива неща, толкова и от обич. Не вярваше на никой друг колкото на нея.

— Вуйчо Вигор. — Рейчъл го прегърна, отдръпна се, отметна кичур тъмна коса зад ухото си и преценяващо впери в него карамеленокафявите си очи. — Какво е чак толкова спешно?

Той се озърна предпазливо, но по това време в неделя нямаше никой и всички кабинети изглеждаха тъмни.

— Ела вътре и ще ти обясня.

Монсиньор Верона отключи вратата и я покани да влезе. Въпреки високия му пост помещението беше тясно и всички стени бяха заети от лавици, отрупани с книги и купчини списания. Малкото му бюро се намираше под прозорец, тесен колкото бойница в замък. Луната огряваше царящия в кабинета хаос в сребриста светлина.

Едва след като двамата влязоха и затвориха вратата, той рискува да включи лампата, после облекчено въздъхна, успокоен от уюта на познатата обстановка.

— Помогни ми да освободя място на бюрото.

Щом свършиха, Вигор остави колета и разгъна кафявата опаковка, разкривайки дъсчено сандъче.

— Получих го по пощата днес. Без обратен адрес, само с името на подателя.

Обърна ъгъла на хартията и й го показа.

— Отец Йосип Тараско — прочете на глас Рейчъл. — Трябва ли да го познавам?

— Не, няма откъде. — Монсиньор Верона я погледна.

— Обявиха го за мъртъв преди повече от десет години.

Тя сбърчи чело и видимо се напрегна.

— Колетът е прекалено чист, за да е бил изгубен за толкова време из пощите. — Изгледа го преценяващо. — Възможно ли е някой да е подправил името му и това да е някаква жестока шега?

— Не виждам защо. Всъщност мисля, че тъкмо затова подателят е адресирал колета на ръка. За да се уверя, че наистина е отец Тараско. С него бяхме близки приятели. Сравних почерка на адреса с няколко стари писма, които съм запазил. Същият е.

— Щом е жив, защо са го обявили за мъртъв?

Вигор въздъхна.

— Отец Тараско изчезна по време на изследователско пътуване в Унгария. Пишеше обобщаваща статия за лова на вещици в тази страна в началото на осемнайсети век.

— Лов на вещици ли?

Монсиньор Верона кимна.

— В началото на осемнайсети век Унгария била сполетяна от суша, продължила десет години и придружена от глад и мор. Имало нужда от изкупителна жертва, от някой, върху когото да стоварят вината. За период от пет години били избити над четиристотин души, нарочени за магьосници.

— А твоят приятел? Какво се е случило с него?