Окованият нарцис

- Че няма да се вбеси, ако правиш истински секс с мен.

Изучавах лицето му.

- Не. - каза той.

- Аз също, но.. - Радвах се, че е тъмно, защото се изчервих, но мамка му, исках някой друг да отговори на този въпрос. - Знам защо аз не сметнах това днес за истински секс, но защо не и ти?

Той се усмихна и погледна настрани. Отговори гледайки надолу.

- Каквото направихме първия път, с ти да маркираш гърба ми, това бе най-близкото до истински секс за мен.

- Значи бе нещото с доминиране?

- Не - каза той гледайки надолу. - Ако наистина имахме нужда от кондомите, тогава щеше да бъде секс.

- Имаш в предвид проникване. - казах.

Той кимна, продължаваше да не ме гледа.

- Така се чувствам и аз. Жан-Клод каза, че се само заблуждавам Натаниел леко се усмихна, после продължи да гледа в нищото.

- Той ми каза, че съм много американец, много мъж и много млад.

- Ти си американец, мъж и на двайсет - казах. - какво друго би трябвало да значи. Погледна ме за момент, после погледна настрани. Определено му бе неудобно сега.

- Какво друго каза Жан-Клод? - попитах.

- Ще се ядосаш

- Просто ми кажи, Натаниел.

Размърда се, тънката лента на горното показа по-голямата част от раменете му, докато го правеше.

- Надява се, че ще ме приемеш за свой ротте бе зап§. Каза, че ти го е споменал.

- Спомена го.

- Може ли да махна колана? - попита.

- Направи го.

Остави колана да се прибере на една страна и се обърна, за да ме гледа, единият крак бе под седалката, плитката лежеше на едното му рамо.

- Жан-Клод каза, че колкото повече се бориш с ardeur, толкова по-силен става той, трябва да му се отдадеш, когато трябва.

- Звучи като план за мен. - казах.

Натаниел поклати глава.

- Не бъди твърда този път, Анита, не се бори. Боя се за това, което ще ти се случи.

- Какво, трябва ли да се събудя утре сутринта и падна в ръцете ти? - не можех да прикрия сарказма в собствения си глас, макар да породи наранено изражение на лицето му и ме накара да искам да се извиня. - Не е нищо лично, Натаниел. Не си ти, а че трябва да го правя е каквото не ми харесва.

- Знам това. - наведе глава, отново без да срещне очите ми. - Просто ми обещай, че когато гладът се надигне утре ще се обърнеш към мен или някой скоро и няма да бъдеш... корава.

- Какво искаше наистина да кажеш на края на изречение?

Той се усмихна.

- Упорита.

Трябваше да се усмихна.

- Не мисля, че мога просто да легна още първия път, когато ardeur ме удари. Просто не мога да се отдам толкова лесно, Натаниел. Разбираш ли това?

- Трябва да докажеш, че си по-корава от него. - каза той.

- Не, трябва да бъда която съм и която съм не се дава на никой или нищо.

Той се усмихна.

- Това е разбираемо.

- Присмиваш ми се. - казах.

- Малко. - каза той.

- Видя какво направих на врата на Джейсън, Натаниел. Ами ако те нараня? Имам в предвид наистина да те нараня?

- Джейсън ще оздравее, Анита и не се оплакваше, когато Ашър го изведе.

Натаниел се усмихна и погледна настрани все едно се опитваше да не се смее.

- Какво?

Поклати глава:

- Ще се ядосаш, а той не го имаше в предвид точно така.

- Какво каза той, Натаниел?

- Попитай го сама. Той изглежда може да ти каже жестоки неща и ти да го сметнеш за сладко. Когато ги кажа аз, просто се ядосваш.

- Ами ако ти заповядам да ми кажеш?

Изглежда помисли върху това за секунда, после отново ми се усмихна. Бе приятна усмивка, млада, отпускаща, истинска. Когато за първи път срещнах Натаниел бе забравил как да се усмихва така.

- Не, няма.

- Какъв подчинен си само. - казах.

Усмивката се разшири на хилене.

- Не ме харесваш като подчинен. Чувстваш се неудобно.

- Така че се променяш, за да ми угодиш?

Усмивката му изчезна, но не бе като да не е щастлив, по-скоро изражението му се промени от хумористично към замислен.

- В начало, но напоследък го правя , за да угодя и на себе си.

Това ме накара да се усмихна.

- Това е най-добрата новина, която чувам цяла вечер.

- Радвам се.

Разкопчах собствения си колан.

- Неща излезем от тази кола преди да се разтопим.

Отворих вратата и той направи същото. Затворихме вратите и натисках копчето на ключодържателя си да заключа джипа. Направи малък бибипкащ звук и заобиколих колите към пътя, където вървенето бе по-лесно. Натаниел и аз започнахме да вървим надолу по линията коли към къщата ми. Плитката му се плъзгаше по гръбнака му като дълга тънка опашка, движеща се докато вървеше.

Чери и Зейн се появиха от между колите точно пред нас.

- Помислихме си, че сте се изгубили. - каза тя, усмихвайки се.

- Вие ли пуснахте всички в къщата? - попитах.

Усмивката й изчезна.

- Да, надявам се да нямаш нищо против.

Усмихнах се.

- Няма проблеми, Чери, наистина. Ако се бях замислила, щях да уредя някой да ги пусне.

Тя видимо се отпусна и падна на колене през мен. Предложих й лявата си ръка. Пазех дясната си свободна в случай, че трябва да извадя оръжието си. Не е вероятно, но никога не знаеш. Чери взе ръката ми със своите две и затърка лицето си в нея като котка маркираща миризмата си. Другото формално посрещане включваше близане, най-накрая убедих всичките си котки, че търкане на лицето бе всичко, с което ми бе удобно.