Окованият нарцис

- Ашър откри Деймиън да се лута няколко улички от колата. Бил покрит с кръв. Бил се е с Ашър и трябваше да сме шестима, за да го хванем и доведем в къщи. Трябваше ли да го оставя да се лута из улиците след това?

- Трябваше да ми се обадиш. - казах.

- И какво? Би го екзекутирала? Ако лудостта бе част от съдебната ви система, тогава той нямаше да може да бъде задържан. Но вашата система не ни дава същите привилегии, които дава на хората. Не можем да кажем, че сме луди и да живеем.

- Видях местопрестъплението. Не приличаше на вампир. Бе повече като от шейпшифтър, но.... но следите бяха други. - поклатих глава. - Било е ожесточено, ожесточено животно.

- Oui. и затова го заключих и се надявах да се прибереш у дома при нас или да почувстваш положението му. Първоначално не го блокирах да те достигне, но ти не дойде.

- Не знаех.

- Знаеше, че Деймиън е твой и не ме попита за него. Ти го прогони.

- Не знаех.

Казах го отново, всяка дума примесена с гняв.

- И аз нямах избор Анита. Трябваше да го заключа.

- Мислиш ли, че лудостта е постоянна?

Намръщи се, ръцете му все още прегръщаха тялото му.

- Ако бе вампир и бе твоето дете, бих казала не. Но ти не си вампир, ти си некромант и аз просто не знам.

- Ако той остане толкова луд...

- Ще трябва да бъде унищожен. - каза Жан-Клод с нежен глас.

- Не исках това да се случи.

- Нито пък аз. - Останахме така за няколко минути, докато обмислях всичко и Жан-Клод или мислеше също за това, или просто стоеше там.

- Ако всичко, което казваш е истина, тогава нямаш избор. - казах.

- Но все още си ми ядосана. Все още ще ме накажеш за това.

Погледнах го.

- Какво искаш да кажа? Че като знам, че си го заключил в кутия за шест месеца изостря връзката ни? Да, дразни ме.

- При нормални обстоятелства би спасила Деймиън и би ме избягвала, докато гневът ти не премине.

Кимнах.

- Да, така е.

- Но ще съм ти нужен, ma petite, през тези първи нощи. Ще ти е нужен друг вампир със същия глад, за да те научи на контрол.

- Не мога да живея с теб, не мога да живея и без теб, нали така?

- Надявам се гневът ти да се поуспокои преди пак да се нуждаеш от помощта ми, но се боя, че няма да е. Помни това, ma petite, че ardeur не е свързан с морала или дори предпочитанията ти. Ако дълго се бориш, достатъчно много, накрая ще се предадеш и ще бъде извън контрола ти да излизаш. Затова направи това едно нещо за мен, ако не можеш да ми простиш веднага, дръж винаги до себе си или Натаниел или Нимир-Радж. Не заради мен, заради себе си. Защото мисля, че от двама ни, аз бих ти простил по-бързо, че спиш с непознати, отколко ти самата би.

С това горе-долу разговорът приключи. Открих Ашър и го накарах да потвърди история. По дяволите, дори изчаках Уили МакКой да изпълзи от ковчега си и да чуя историята от него. Деймиън се бе побъркал и убил двойката, които изглежда са го ударили с колата си. Мъжът е излязъл да види какво да ударили. Може да са го ранили и Деймиън изключил, убил мъжа. Но жената... качил се е в колата след нея. Може и да се наложи да го убия, защото не бях разбрала какво значи магията ми за Деймиън. Не бях разбрала много неща.

Карах навън в мекия летен здрач с Натаниел, возещ се до мен. Бе един много дълъг ден. Отивах си в къщи да взема Рафаел и плъхолаците, и Мика и парда му. Бе оставил телефон в клиниката за шейпшифтъри и му се обадих. Почти не го направих, но тази нощ ми трябваше подкрепление. Срамотата ми бе малко цена да платя. Ако бях в контакт с Жан-Клод и Ричард през последната половин година, сигурно бих успяла да разубедя Ричард да прави всичко, което бе направил на глутницата си. Прибрах се в къщи и опитах да възстановя връзка или две, но главно оправях кашата, която бе направена от отсъствието ми. Ричард може да е мъртъв до пълнолунието и Якоб, Улфрик. Деймиън може да бъде за постоянно луд и да трябва да бъде унищожен. Двойката, която го бе ударила с колата си щеше да е жива, ако знаех какво по дяволите правеше магията ми.

Избягвах много от ученията на Мариан, защото приличаше твърде много на чисто вещество за монолистическите ми вярвания, но сега знам, че трябва да разбера как работят силите ми. Не можех да си позволя да съм гнуслива. Господ продължава да ми казва, че се разбираме. Не бях зло. Но на дадено ниво не го вярвах. На дадено ниво си мислих, че вещерството, вдигането на мъртвите, не бе християнско. Ако Господ бе наред с мен да го правя, тогава какъв ми е проблема? Достатъчно се молих и дори повече от веднъж получавах отговор. Отговорът бе да го направя, че това е каквото трябва да сторя. Ако Господ бе за това, тогава коя бях аз да се разпитвам? Изглежда, че голяма част от арогантността ми си бе отишла. Двама мъртви, един луд и ако Ричард и изгуби глутницата си... щеше да има още мъртви.