Окованият нарцис

Почувствах тишина вътре в себе си, докато карах. Обикновено докосването на Господ е златисто и топло, но понякога, когато съм наистина бавна и не схващам какво иска от мен, получавам такава тиха тъга, като родител, гледащ детето си да научи важен труден урок. Ни веднъж не съм се молила на Господ за Ричард или Жан-Клод - не и за това, който да избера поне. Просто не ми се струваше правилно да помоля Господ да ми помогне да си избера любовник, особено като знам, кой ще избере Той. Искам да кажа, вампирите са зли, нали?

Но карайки през падащия мрак, чувствайки нежното Му присъствие да изпълва колата, осъзнах, че преди не съм питала, боейки се да узная отговаря. Карах и се молех и не получих отговор, но знаех, че Той ме е чул.

20

Бе пълен мрак, когато отбих пред къщата си. Почти всяка светлина в къщата бе включена, сякаш давах парти и никой не си бе правил труда, да ми каже. Улицата бе пълна и преливаща към пътя. Една от причините да наема къщата бе, защото нямаше наблизо съседи, които да бъдат хванати в каквато и криза да бях. А кризите ми обикновено включваха оръжия, така че без съседи да бъдат наранявани, бе първото ми изискване за къщата. Никой нямаше наоколо да наднича през прозореца и да се чуди какво, по дяволите, става в съседния двор. Само дървета и самотен път, никой от който не го бе грижа, какво правя. Или поне не мисля, че на дърветата им пука, макар че Мариан може да ми каже, че греша за това. Никога не знаеш.

Накрая паркирах доста надолу от къщата, с нищо освен дървета от двете страни на пътя. Изгасих двигателя и Натаниел и аз останахме в мрака, слушайки как колата замлъква. Не бе казал много откакто излязох от банята при Жан-Клод - нищо през четиридесет и петминутното пътуване до тук. Нито и аз.

Оставих Жан-Клод с бележката, утре вечерта да се върна и измъкна Деймиън. Не бе само това, че Деймиън е заключен през всичките тези месеци ме накара да не искам да бъда с Жан-Клод, бе това че той най-накрая ме превърна в едно от чудовищата. Вече знаех, че сексът с него ще сближи белезите, но сега белезите бяха вече оженени.. какво би направил сексът на нас сега? Колко близко ни свързваха белезите? Беше ли само промяна с Жан-Клод или щях да имам мистични изненада идваща тази нощ и от Ричард? Промените бяха вероятни и Жан-Клод наистина нямаше представа какви изненади може да има. Не знаеше какво прави. Наистина не знаеше. Тъй като аз също си нямах никаква представа и Ричард нямаше идея, това ни поставяше в лоша позиция. Щях да се обадя утре на Мариан за теорията, че една магия е толкова близка до друга, но дотогава бях сама.

Голяма изненада.

Разбира се, не бях напълно сама. Погледнах през седалката към Натаниел. Той също ме погледна, със спокойно лице, ръце на бедрата, коланът бе на място. Бе дръпнал косата си назад в дебела плитка, оставяйки лицето си открито. На лунна светлина очите му изглеждаха сиви вместо обичайното виолетово Без косата или издаващите се очи, той изглеждаше по-нормален отколкото някога съм го виждала. Изведнъж бе човек седящ срещу мен и с изненада осъзнах, че съм мислила за Натаниел като човек. Поне не и в смисъл на човек като пораснал различно човешко същество. Бе повече като бреме отколкото човек за мен. Някой да бъда спасен, помогнат. Той бе задача, проект, но не и човек.

Жегата започна да се разпростира из джипа. Ако щяхме да останем още тук трябваше да пусна обратно климатика. Ако Жан-Клод бе прав, тогава съм правила секс с Натаниел по-рано тази вечер. Надявах се Жан-Клод да греши, защото все още възприемах Натаниел като дете, малтретирано дете. Грижих се за тях, не правиш секс с тях, дори и да го искат от теб.

Гърдите ми ме боляха, вероятно от ухапванията. Толкова често сме споделяли леглото, че се чувствах странно, когато не е до мен. Но все още не го виждах като възрастен. Тъжно, но истина.

- Жан-Клод и убеден, че ardeur е добре нахранен и няма да се надигне до края на нощта. - казах.

Натаниел кимна.

- Няма да ти се наложи да се храниш отново, докато не спиш няколко часа. Жан-Клод ми обясни нещата, малко.

Това ме раздразни.

- Така е направил, а?

Той кимна с глава.

- Анита, той се тревожи за теб.

- Обзалагам се.

- Наистина няма да спиш тази нощ в Цирка, нали?

- Не. - казах.

Седях облегната назад на седалката, с ръце скръстени пред стомаха си. Сигурна съм, че изглеждах толкова упорита колкото се чувствах.

- И когато станеш утре, тогава какво?

Гласът му бе много нежен в горещата, тъмна кола.

- Не знам какво имаш в предвид.

- Напротив, имаш. - каза той.

Въздъхнах.

- Не искам да правя това, Натаниел. Не искам да имам инкубуса на Жан-Клод в себе си. Предпочитам наистина да съм Нимир-Ра отколкото да се храня от други.

- И ако си и двете? - попита, с дори по-нежен глас.

Намръщих се, ръце още скръстени, но прегръщащи ме повече сега.

- Не знам.

- Ще бъда там за теб, Анита.

- Къде?

Погледнах го.

- Утре, когато се събудиш.

- Какво друго ти каза Жан-Клод, докато аз тичах наоколо опитвайки се да разбера за Деймиън.

Погледът на Натаниел не се поколеба, не се промени. Не бе засрамен или притеснен дори малко от разговора.