Окованият нарцис

Открих конеца на силата ми омотана в него и в момента, в който магията ми, моята некромания го удари, силата се размота, отвори и бе като прозорец широко отворен. Видях я да седи в стаята си от огън и светлина на свещи, все едно електричеството не е изобретено. Тя бе облечена в бяла дантелена рокля, всичката тази черна коса падаща около нея и букет от розови рози до ръката й. Тя извърна тези големи бледи кафяви очи към мен и видях изненадата на лицето й, шокът. Видя ме да коленича с мъжете, както аз я видях да седи облечена до масата с розите й.

Откъснах я, изпъдих я от Жан-Клод, както я пропъдих от себе си по-рано. Бе по-лесно, защото не се бе опитала да го обладае, само го объркваше, беше онзи мрачен глас в ухото му, който го доведе малко по-близко до ръба.

Жан-Клод изведнъж замръзна, все едно се замая. Той повдигна очи към мен, който бяха така нормални както винаги, обичайното им среднощно синьо. Имаше страх по лицето му, не го криеше.

-Помислих, че видях Бела, седейки до огледалото й.

Кимнах.

-Така е.

Той ме погледна и мисля, че единствено ръцете ми върху него го задържаха да не падне на пода.

-Тя отслаби контрола ми над ardeur.

-И контролът над темперамента ти. - казах.

-Какво е станало? - попита Ашър.

Погледнах нагоре да открия, че всички са се върнали в стаята.

-Някоя от тази кръв ваша ли е, мадам? - попита Боби Лий.

Поклатих глава.

-Нямам и драскотина по себе си.

-Тогава предполагам, че няма да отстъпя от екипа на бодигардите, заради това че съм те оставил сама с превръщач и вампир, така че те да се бият за теб - той поклащаше глава. - Следващият път, когато ни помолиш да те оставим сама заради любовният ти живот, няма да те послушаме.

Поклатих глава, отново.

-Ще говорим за това по-късно.

-Не, мадам - каза той, - няма.

Оставих спора настрани. Винаги имаше време за спор по-късно. Защото, бе твърде близо до това да бъде прав. Ако бях застанала помежду им в погрешния момент, кой знае какъв ли инцидент можеше да стане?

Жан-Клод проговори нежно, бързо, на Ашър. Говореха на френски и аз все още не разбирах достатъчно добре да разбера повече от дума тук и там. Чух Бела, ясно, няколко пъти.

На английски, Ашър каза:

-Помниш ли Марсел?

- Oui.. Той полудя една вечер и закла цялото си домакинство.

-Включително човешкия си слуга - каза Ашър, - което бе и каквото го уби.

Двата вампира се взираха един в друг.

-Никой не бе разбрал какво е причинило това. - каза Жан-Клод.

-Така случайно - каза Ашър, - само две нощи преди да се бие с Бела за мястото й в Съвета.

Жан-Клод пое предложената от Ашър ръка и го остави да му помогне да се изправи. Ашър трябваше да изправи Жан-Клод с ръка на лакътя му.

-Така случайно, че много са се опитвали да докажат, че тя го е отровила, или нещо подобно. - каза Ашър.

Жан-Клод кимна, поставил ръка на лицето си, все едно още бе замаян. Почувствах нищо, все едно некроманията ми ме предпазваше от каквото Бела бе направила с него. -Самият Съвет се опита да докаже вината й и се провали. - каза Жан-Клод.

-Те не наеха ли вещица да огледа от магическа гледна точка? - попитах.

Стоях сама, доста добре. Натаниел и Джейсън бяха на краката си, отново с болезнени ефекти, особено за Джейсън и тъпата му физиономия, която често носеше след удар на сила.

Вампирите ме погледнаха.

- Non - каза Ашър, - никой не помисли за това.

-Защо по дяволите не?

-Защото, ma petite, тя не би трябвало да е способна да направи това на Господар на града, дори от собствената й кръвна линия. Да е способна да направи това на Господар на града, който не е от нейната кръвна линия е немислимо.

-Невъзможно. - добави Ашър.

-Мисля, че е реална възможност - казах. - Хванах я в крачка.

-Коя е Бела? - Попита Мика с ръмжащ леопардов глас.

Обърнах се към него, бавно и нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото Мърл се придвижи пред него и изведнъж двата плъха бяха на щрек, започвайки да се движат от двете ми страни. Не знаех какво щях да кажа, най-вероятно нещо наистина гневно, защото Мика ме би по това.

-Той разкъса югуларната ми вена, Анита. Позволено ми да се защитя, когато някой се опита да изяде гърлото ми.

-Помни, че съм човешкия му слуга. Той умира, вероятно и аз.

Той поглед иззад Мърл, задържайки се на крака, котешки крака.

-Така че трябваше просто да го оставя да ме убие?

-Не - казах, - не, но раната ти не бе застрашаваща живота. Вече го доказа. Няма и драскотина по теб сега.

-Излекувах се, да, но не всеки превръщач може да излекува това. Вампирска рана е много като сребро, може да убива и повечето от нас лекуват тези рани както се лекува човек-той стоеше много близко до мен, тези зелено-златисти очи блестяха с гняв. - Той имаше намерение да ме убие, Анита, не мисля, че не искаше.

-Той е прав, ma petite, ако не ме бе отдръпнала, щях да разкъсам гърлото му.

Обърнах се към Жан-Клод.

-Какво искаш да кажеш?

-Видях го да седи отгоре ти и се удавях в ревност. Имах намерение да го нараня, ma petite. Той се защитаваше.

-Той не трябваше да прави онзи последен удар. Борбата бе спряла.