Окованият нарцис

Обърнах се обратно към Ашър и имаше нещо в очите му - наполовина почуда, наполовина блока, сякаш очакваше да го нараня по някакъв начин. Вероятно е прав. Но ако е така, няма да го направя нарочно. По някога най-големите рани са тези, които се опитваме най-усилено да не причиним.

Оставих това което изпитвам да изпълни очите ми, лицето ми. Бе единственият дар, който имах за него. Изражението му стана по-меко и това, което видях в тези прекрасни очи, беше едновременно прекрасно и болезнено. Той падна на колене, една сълза се стичаше по гладката му буза. Изражението на лицето му бе изпълнено с толкова много неща.

-Погледа в очите ти излекува част от сърцето му, та сЬепе, и наранява друга.

-Любовта е такава кучка - казах.

Той се засмя и ме прегърна около кръста, грубостта на дясната му буза, притисната към корема ми и оцених това повече от всичко останало, което моежеше да направи. Погалих косата му и го държах срещу себе си. Погледнах през стаята към Жан-Клод и изражението на лицето му беше удавящо дълбоко, желание толкова необхватно, че няма думи, които могат да го опишат. Той искаше Ашър и мен. Искаше това, което бе имал преди толкова много векове. Той веднъж каза на Ашър, че само веднъж почти е бил щастлив и това е било преди толкова много векове, когато е бил в ръцете на Ашър и Джулияна. Преди тя да умре и Ашър да бъде спасен, но вече да не е перфектното златно момче на Бела Морт. Жан-Клод е бил принуден да заведе Ашър обратно при вампирският съвет, за да може да бъде излекуван. Жан-Клод бе дал сто години от собствената си свобода на съвета, за услугата, че са спасили живота на Ашър. Тогава Жан-Клод бе избягал, Ашър бе останала, обвиняващ Жан-Клод за смъртта на Джулияна и собствената си гибел. Жан-Клод бе отишъл, от обичан и обичащ двама души, до загубил единият си любовник, а другият го мрази.

Гледахме се един друг. Погледа в очите на Жан-Клод бе толкова суров, като свежа рана, която все още кърви. Той искаше да подсигури базата си на сила с триумвирата. Той искаше това, нуждаеше се от него, но там са и други неща, които желае, почти се нуждае. И едно от тези неща ме прегръщаше през кръста, притиснал лицето си към стомаха ми.

Жан Клод извърна поглед, сякаш не можеше да контролира това, което е в очите му.

Той бе господар на празното, внимателно изражение. Факта, че това, което чувства е толкова силно, че не може да го скрие, казва повече от всичко друго. Той не можеше да скрие чувствата си точно сега. Бяха прекалено силни, разбиха целият му внимателен контрол и част от мен се радваше.

В този момент исках да му дам това, което желае най-силно. Исках да го направя защото го обичам, но бе повече от това. Внезапно разбрах, че с Ричард извън леглото ни, внезапно други неща бяха възможни. Обърнах се обратно към Ашър, гледайки надолу към главата му и знаех, че да бъде държан и от двама ни ще излекува част от него, която не може да бъде излекувана по друг начин.

Айеиг пламна през мен, горещ, толкова горещ, сякаш кожата ми, трябва да е трескава. Ашър се отдръпна от мен, оставяйки ръцете му бавно да се спуснат от двете му страни. Гледаше нагоре към мен и погледа в очите му бе достатъчен. Знаех, че той също е усетил глада.

-Чувствам го горещо - казах - Винаги преди силите ти ги усещам хладни или дори студени. Звярът на Ричард е този, който държи горещината.

-Похотта е топла, ma petite, дори и сред студенокръвните.

Обърнах се към леглото и внезапно бях много наясно с това, че съм гола. Наистина трябваше да си взема роба. Не беше просто погледа на Жан-Клод, което ме накара да извърна поглед, беше и на Натаниел и на Джейсън. Всеки в тази стая реагираше към мен по различен начин, по много различни причини. Но всички се хранеха от това... тази нужда в мен.

Ашър направи малко движение което върна погледа ми обратно върху него. Започнах да се протягам към него, да дръпна робата от рамената му, да гледам как пада на пода. Прегърнах ръцете си към мен, сякаш ми е студено, но не ми бе студено. Беше мой ред да не се доверявам къде отиват ръцете ми. Изкушението беше толкова силно, навсякъде, където погледна, че няма място, където да отида в безопасност. Чувствах се като в капан. В плен, не в стаята, а на желанието.

Когато бях сигурна, че мога да говоря без да говоря толкова объркано, колкото се чувства, попитах:

-Това постоянно ли е, или ще си отиде, когато всички се нагодим към сливането на белезите?

-Не знам, ma petite. Иска ми се да ти кажа нещо по-сигурно. Ако наистина си от моята линия, истиснки вампир, тогава ще кажа, да, постоянно е. Но ти си моят човешки слуга. Придобивала си сили в миналото и някои са идвали и са си отивали. - Той вдигна ръце. - Няма начин да сме сигурни.

-Винаги ли е така, никога задоволен, никога несвършващ?

-Не, можеш да го задоволиш, но много ще трябва, за да го направиш. Обикновено, един трябва да е достатъчен за да задържи желанието да те превземе.

-И не си се хранил по този начин от месеци, защото си мислил, че няма да го одобря.

-Години, и да.