Окованият нарцис

Силата бе като светкавица в бутилка, но тази бутилка бе тялото ми, и нямаше да я освободя без още едно нещо... кръв. Последният път, когато правихме магия с триумвирата, поисках момчетата да ми дадат кръв, гледах докато Жан-Клод заби зъби в Ричард за първи път, но не и днес. Днес /нуждаех се от кръв/, исках кръвта. Нямаше да споделя.

Използвах свободната си ръка да приближа лицето на Джейсън към себе си, но не го целунах. Устата ми се придвижи надолу към шията му и прошепнах:

- Нужна ми е кръв, Джейсън. Кажи да.

С ръце се бе държал от мен, но прошепна:

- Да.

И припадна, горната част от тялото му бе срещу гърдите ми, ръцете му се плъзнаха по стомаха ми все едно имаше намерение да прави други неща. Можех да почувствам кръвта точно под повърхността на шията му, можех да вкуся пулса му като бонбон на езика си и го ухапах. Не бях вампир. Нямаше умствени игрички да го направя приятно. Вече не правехме секс, нямаше нищо разсейващо, само зъбите ми разкъсващи плътта му, кръвта му шурна в устата ми и в мига, когато кръвта бе върху мен, некромантиката се активира и я изпратих срещу това медено докосване. Тя ми се изсмя, на нас, тогава смехът спря, защото почувства натиска на силата ми. Бях некромант и тя бе просто друг вид вампир. Магията ми не правеше разлика между нея и останалите трупове. Изхвърлих я, изпъдих я обратно, затваряйки я извън нас. Тази година тренирах вещество, затова я ограничих от нас, ограничих я да ни нарани по какъвто и да е начин, ограничих я да се свърже с нас чрез силата си. Последната ми мисъл към нея бе: „Ако, по дявалите искаш да разбереш какво става, вдигни телефона.” И нея я нямаше.

19

Бях гола, отново. Изглежда това е основното за тази вечер. Петимата лежахме на чаршафа, дишайки тежко, с изтръпнали тела с онзи прилив, който магията оставяше понякога след себе си - когато се чувстваш едновременно уморен и ободрен - почти като секс. Ашър и Натаниел лежаха на леглото извън полезрението ми. Устата ми, брадичката и шията бяха покрити с кръвта на Джейсън. Той лежеше с глава на гърдите ми, обърната, така че да виждам раната на врата му. Маркирах Натаниел и Мика, но имаше парче месо липсващо от врата на Джейсън. Не бе голямо парче, но все пак си бе липсващо парче плът.

Трудно преглъщах, дълбоко, дори дъха. Няма да повърна. Няма да повърна. Няма да повърна. Щях да повърна. Избутах всичко от леглото и изтичах до банята. Повърнах и плътта - парче голямо колкото 50 цента, се появи както и бе изчезнало - цяло. Имаше нещо в това, че го виждам, за това да имам най-лошия си кошмар потвърден, което ми причини главоболие като гореща вълна. Повръщах докато не си помислих, че главата ми ще експлодира и and I was dry heaving.

Почукване на вратата.

- Ма petite, може ли да вляза?

Не ме попита дали съм добре. Умен вампир. Не му отговорих, останах коленичеща с глава срещу студения край на ваната, чудейки се дали ще повърна отново или първо главата ми ще падне. Главата ме болеше повече от стомаха.

Чух вратата да се отваря.

- Мa petite?

- Тук съм. - каза

Гласът ми прозвуча тънък, все едно плача. Държах главата си долу. Не исках да го видя или някой друг.

Видях края на черната роба, после повече, когато той коленичи пред мен.

- Да ти донеса ли нещо?

Дузина отговори минаха през ума ми, повечето саркастични, но останах със:

- Аспирин и четка за зъби.

- Може да поискаш от мен да си извадя сърцето в този момент, и може и да го сторя. Вместо това ти искаш аспирин и четка за зъби - наведе се и ме дари с една от най-нежните си целувки по главата. - Ще ти донеса каквото поиска.

Той става и отново чух да се отваря и затваря чекмедже.

Погледнах нагоре и го видях как ефективно се движеше из банята, изваждайки бутилка аспирин и четка за зъби, разбира се и паста. Бе абсурдно домашен и черната мъхеста роба не отиваше на тази част. Жан-Клод изглеждаше като някой, който трябва да има слуги и той имаше. Но главно около мен той винаги го правеше сам за себе си или за мен. Когато не бях наоколо сигурно имаше петдесет танцуващи момичета, очакващи го. Но с мен, бе главно само той.

Донеси ми аспирина и чаша вода. Погледнах ги и за момент не бях сигурна дали стомахът ми ще ги понесе, но премина. Жан-Клод ми помогна да се изправя и го оставих. Не само че краката ми трепереха, макар да бе така, бе сякаш по-голямата част от мен трепереше, несигурна.

Започнах да треперя и не можех да спра. Жан-Клод ме държеше срещу робата си в кръг от ръцете му. Гърдите ми ме боляха където се бяха допрели до дрехата. Отдръпнах се назад, достатъчно, че да видя надолу тялото си. Имаше перфектен отпечатък на зъбите на Натаниел заобикалящи гърдата ми около ареолата. Бе пуснал кръв само но няколко места, но останалото бе тъмно червено-лилаво. Щеше да е голяма синина ако тялото ми не я излекува първо.

Жан-Клод проследи пръстите си пред горната част на ухапването и казах:

- Защо такива неща никога не болят, когато ти ги правиш?

- Въпросът сам по себе си е отговорът, ma petite.

Странно, разбрах какво имаше в предвид.

- Почти е огледално на това, което направих на гърдите му.