Окованият нарцис

Това ме накара да го погледна. Лицето му бе толкова близо, очите, това наситено среднощно синьо, косато му като черен ореол около бледото му лице. Съзрях друго лице, също толкова бледо, толкова перфектно, с тъмна коса, но с наситено кафяви очи като тъмен абанос. Те пораснаха в полезрението ми, докато светът ми не се удави в тъмния мед на очите Й, все едно излято над очите ми, над кожата ми, над тялото, докато не ме изпълни, и когато повдигнах очи към загриженото лице на Жан-Клод, ръката му върху моята, видях нещо близко до ужас в очите му.

Той изпълзя назад от мен, и когато се обърнах и погледнах Ашър, той изпадна от леглото, започвайки да трепери. Джейсън и Натаниел останаха на леглото, защото не знаеха какво става.

- Какво има? - попита Джейсън.

Натаниел прошепна:

- Очите й.

Обърнах се и видях себе си в огледалото в ъгъла. Очите ми бяха пълни с кафяв пламък, не тъмнината на собствените ми очи, а на нейните.

- Не. - казах бавно.

Можех да я почувствам на хиляди мили от тук. Нейното удоволствие и моя ужас плъзнаха по тялото ми, надигайки моя звяр, и оставяйки ме да падна на леглото. Ръцете ми се протегнаха да се хванат нещо, някаква помощ, но нямаше нищо, с което да се боря; бе сила и бе вътре в мен.

Тя ме изследваше, призовавайки звяра ми, докато не се плъзна точно под повърхността на кожата ми. Тя докосна тази част от Ричард, която все още бе в мен и призова звяра му, докато двама се преплетоха и тялото ми започна трепери.

Чух някой да вика:

- Тя ще се промени!

Ръце ме задържаха долу към леглото.

Но Бела бе научила това, което иска и ги остави да се плъзнат обратно в тялото ми. Тя раздели силите вътре в мен, както разделяш тесте карти. Докосна връзката на Жан-Клод към мен и я озадачи, можех да го почувствам. До момента си мислеше, че съм вампир и сега знаеше, че не съм. Тя остави тази загадъчност да се върне в мен, тогава повика ardeur-а, инкубусът, и в момента, в който го помислих осъзнах, че е грешната дума. Сукубус, тя го прошепна в главата ми, сукубус. Ръцете, които ме държаха долу, се плъзнаха по тялото ми, отвръщайки на ardeur-а. Бе като да си покрит с чисто желание, да се въргаляш в него като брашно върху месо, преди да го сготвиш.

Ръце се плъзгаха по кожата ми, уста затвори устните ми и не можех да видя кой е над мен, целувайки ме. Можех да почувствам тежестта на телата им, още едни ръце, но не можех да видя нищо друго, освен кехлибарената светлина.

Бела остави ardeur на повърхността, защото я забавляваше. Не можех да видя чии ръце къде са, или кой какво правеше, всичко, което можех да почувствам, беше тях; плъзгането на коприна, натиска на кожата, нечия коса, мирисът на ванилия, но не можех да виждам. Бела Морт използваше очите ми за други неща. Тя докосна онази част от мен, която ми позволяваше да вдигам мъртвите. Тя милваше моята некромантика, опитвайки се да я извади на повърхността, както другите две неща; зверовете и ardeur, но всичко друго, което бе изследвало, бе нейно да го призове, всичко бе отчасти от нейното потекло, нейната кръв. Но некромантиката бе изцяло моя.

Магията ми премина през мен, избутвайки я, но не можех да я прогоня, не само с груба сила. Бе сякаш тя плуваше близо до повърхността на тъмно езеро, а аз седях на дъното опитвайки се да я избутам навън. Не можех да я прогоня, но можех отново да виждам, да мисля.

Бях гола от талията нагоре. Устните на Натаниел се затвориха над едното ми зърно. Изплаках и Джейсън наведе глава към другата ми гърда. Имаше момент, където се взирах надолу към двамата притиснати към тялото ми, кафявата глава, кестенявата, устните им работещи върху гърдите ми, линията на тялото ми притиснати отстрани на моето, белезите от зъби все още видими върху плътта на Натаниел, когато ardeur, когато Бела Морт отново застана над мен. Ръката на Джейсън се плъзна надолу по предницата на червената коприна, пръстите му откриващи ме, сякаш винаги е знаел, къде да ме докосне. Привих се под докосването ми, техните докосвания.

Сграбчих китката на Джейсън, опитвайки се да махна ръката му, но той ме откри и бе деликатно място, заради което да се бия.

Извиках:

- Жан-Клод! Ашър!

- Мa petite?

Жан-Клод направи името на въпрос, сякаш не бе сигурен дали съм наистина аз. Открих вампирите стоящи до леглото, без да помагат, без да пречат, просто гледащи. Но разбрах; ardeur бе извикал и тях. Бяха уплашени да ни докоснат.

- Храни се. - казах.

- Не, ma petite.

- Не мога да се боря с нея и глада. Храни се и остави и мен да се храня.

- Не можеш да се освободиш от нея, ma petite!

- Помогни ми.

Погледнах през леглото към Ашър и видях как нещо мина между тях, нещо на основа на съжаление и стари грешки.

- Тя е правя mon ami не може да се бори с Бела и ardeur.

- Тя не разбира какво иска. - каза Жан-Клод.

- Не, но тя моля, и ако не го направим, винаги ще се чудим. Предпочитам да опитам и да се проваля, отколкото да съжалявам, че никога не съм опитал.