Окованият нарцис

Тя се стегна и дори тогава бе красива. Бе зашеметяваща днес, блестеше от това. Погледнах към Зейн, който още я наблюдаваше. Може би бе любов и за двамата. Нещо със сигурност бе накарало очите й да заблестят.

-По дяволите, Анита, ти го спаси, наистина ли има значение как си го направила?

Бе мой ред се стегна.

-Не ми хареса факта, че мунина на Рейна се намества повече и повече, когато се опитвам да лекувам.

На вратата се позвъня и подскочих сякаш бях застреляна. Нервна, кой аз ли?

-Поръчах храна за вкъщи. - каза Натаниел.

Погледнах го.

-Моля те кажи ми че е китайско.

Той кимна, усмихвайки се, мисля че на доволното ми изражение. Открихме, че макар никой китайски ресторант обикновено не прави доставка толкова далеч, за достоен бакшиш, наистина достоен, те правят изключение за нас. Натаниел стана, но Калеб се отдръпна от вратата.

-Аз ще отида. И без това изглежда няма полза от мен за нещо друго.

Остави чашата си на шкафа и си проправи път между нас, за да отиде в дневната. -Какъв му е проблемът днес? - попитах.

Игор каза:

-Опита се да се сприятели с Клаудия.

-И мен. - каза Чери.

Погледнах от усмихнатото лице на Чери към намръщеното на Клаудия.

-И не кърви нито има нещо изкълчено?

-Не бе нужно да го наранявам - каза Клаудия, - само да бъда много, много ясна.

Тонът на гласа й и погледа в очите й накараха моите собствени очи да захладнеят. Не знаех дали някога съм срещала жена, коя то да има подобен ефект върху мен. Не искам да звуча като сексист като кажа, че бе по-изнервящо, че е жена, но бе истина.

Ноздрите й се разшириха и ги наблюдавах да си поемат дъх. Всички се придвижиха изведнъж, разпръсквайки се из стаята. Клаудия бе първа, грабвайки ръката ми - ръката ми за оръжие - и дърпайки ме назад към далечната част от кухнята и стената. Тя вече държеше оръжие в дясната си ръка. Освободих ръката си, докато Игор се придвижи с нея и те застанаха пред мен, блокирайки погледа ми. Игор също бе извадил оръжието си. Бях на път да попитам какво по дяволите става, когато го помирисах. Острата, стара миризма на змии.

Бях извадила браунинга и го насочих към вратата, държах го с двете си ръце, когато първия човек-змия се показа през вратата на кухнята с Калеб пред себе си, пистолет със спуснат предпазител бе насочен към ъгъла на челюстта му.

-Някой да мръдне и той умира.

40

Всички замръзнаха, все едно поехме заедно дъх и го задържахме.

-Никой не трябва да умира . - каза човека-змия.

Погледна ме с големите се очи с цвят на мед. Строгата черна линия преминаваше през очите приличаше на драматичен грим. На лицето на този нямаше белези. Бе по-нисък и изглеждаше по-млад. Люспестото му лице почти успя да се усмихне, но челюстта на змия просто не е направена за усмивки. Очите му бяха празни и извънземни като останалата част от него.

-Шефът ни иска да говори с госпожица Блейк, това е всичко.

-Нека тогава да вдигне проклетия телефон и да си направи уговорка. - казах.

Седях ниско с дулото на браунинга насочено близо до центъра на гърдите му, достатъчно далеч от главата на Калеб, за да не се тревожих, че мога да го застрелям, но достатъчно близо до врата му, че с амуницията, която имах в пистолета да има голяма възможност да го обезглавя. Ако премести дулото на пистолета от челюстта на Калеб. Рязаха пушка със сребърни куршуми толкова близо, Калеб бе свършен. Не го харесвах много, но не можех да позволя на лошите момчета да го премахнат, нали?

-Той не мисли, че ще дойдеш. - каза човека-змия.

-Ти се махни, нека ми се обади и обещавам да му дам срещата, която заслужава.

Гласът ми бе спокоен, усмихвах се колкото мога повече, очаквайки онзи един изстрел, ако въобще се появеше.

Човекът-змия заби цевта в гърлото на Калеб, докато не му причини болка и той изохка. -Това е сребърен куршум, мис Блейк. От това разстояние ще му отнесе главата.

-В секундата, в която той умре, умираш и ти. - Клаудия изрече това, гласът й бе тих и солиден като ръката държаща оръжието насочено към главата на човека-змия.

Той издаде хриплив смях и имаше ехо зад него. Повече от тези неща започнаха да се придвижват пред отворената врата. Видях проблясък на сребърен метал, повече оръжия.

-Никой повече да не минава през вратата или ще те застрелям и оставя Калеб на късмета му.

Той притисна цевта на пистолета в челюстта на Калеб, докато дребния човек не трябваше да се надигне на пръсти и видях първите признаци на паника в него.

-Не мисля, че тя те харесва много. - изсъска човека-змия.

-Няма значение - казах. - Няма да ти позволя да доведеш повече хора в тази стая.

-Ти обеща да не нараняваш Анита.

Беше Мърл. Почти забравих, че стои на една страна и зад нас.

-Няма да падне и косъм от главата й.

-Можем да подушим лъжата ти. - каза Клаудия.

Змийската глава се обърна на една страна като птица.

-Повечето хора не могат да подушат промяната в нас, не надушват нищо друго освен смрадта на змия.

Гласът на Чери:

-Анита.

Очите ми се обърнах към нея и видях движение отвън на плъзгащата се врата.

Опитваха се да ни обкръжат.

-Имаме движение от тази страна. - каза Игор.