Окованият нарцис

Видях движение в далечния ъгъл и видях Мърл на крака с пистолет в едната си ръка и змия в другата. Той я бе издърпал през прозореца. Още един удар и той изпръска кръв в стаята с една ръка, притискайки пръстите си през врата на змията с другата.

Видях устата му да се движи, повече отколкото да го чуя и знаех, че липсата на звук не бе само от шок, бе твърде много изстрели в малка стая. Мисля, че той каза.

-За мен е тази врата.

Обърнах се около Клаудия и опитах да покрия дневната, трябвайки да се доверя на Мърл, че може да се справи с другата врата. Очите на Клаудия се обърнаха, докато минавах покрай нея. Устата й се отвори, но не можех да я чуя. Започна да придвижва лявата си ръка към безчувствената дясна, все едно дясната ръка не може да се движи. Държах под око вратата, но чувствах болезнените й бавни движени, докато взимаше пистолета в лявата си ръка. Тъй като бях притисната над тялото й, се надявах да е тренирала с лявата ръка. Имаше възможност да бъда застреляна случайно, когато бе много по-вероятно да бъда застреляна нарочно.

Нищо не се случи като че ли за цяла вечност, тишината бе плътна. Слухът ми се възвърна поетапно. Чух Калеб да мърмори отново и отново:

-Кучият му син, кучият му син.

Беше се свил срещу далечния шкаф зад мен, правейки от себе си възможно най-малката цел. Натаниел в действителност бе взел падналото оръжие на Игор и го бе насочил към плъзгащата се врата. Бях научила Натаниел основното за оръжията. Имах твърде много около него, че да не знае нещо за тях, но да го гледам облегнал на шкафовете над тялото на Игор, държейки с две ръце пистолета, лявото му рамо опряно на ъгъла на шкафа, знаех, че ще застреля каквото и да се покаже през тази врата. Ако в действителност започнеше да взима оръжия по време на битка, трябваше да го водя на стрелбището със себе си по-често.

Разбира се това бе възможност ако всички оживеем да правим нещо друго. Тишината се разпростра, докато вятърът мина през дърветата отвън навътре през счупената стъклена врата, не се усили.

Глас се появи в посока от бюрото.

-Аз съм, Мика е.

Гласът бе дълбок, ръмжащ бас.

-Не звучиш като Мика. - отвърнах.

-Звучи като мен, когато не съм в човешка форма. - отвърна гласа.

Казах:

-Мърл?

-Мика е. - каза той.

-Ела през вратата, бавно. - казах.

Черният леопард бавно мина през счупената врата, лапи във въздуха. Тъмната фигура сякаш покри вратата. В човеко-леопардова форма той бе висок около един и осемдесет, по-широк в раменете, по-мускулест, все едно има повече мускули в тази форма, от колкото има в човешката си. Козината му лъщеше като абанос, слънчевата светлина преминаваше ои него, подчертавайки чернотата на черна розетка като черни цветя върху кадифе. Бледа кожа се показваше през гърдите му, стомаха и надолу. Във фирмите върколаците са безполови, гладки като Барби кукли. В истинския живот, те са доста по-мъжествени. Някак бе по-лесно да го виждам гол в полу-човешка форма и да не се чувствам повече засрамена. Просто не виждам превръщачите като сексуални обекти в козина.

-Къде е типа, който хвърли през вратата? - попитах.

-Измъкна се.

-Не чувам никого в дневната. - каза Мърл.

-Всички излязоха през предната врата - каза Зейн, - или поне стаята изглежда чиста.

Той и Чери все още бяха скрити под кухненската маса, плътно до земята.

-Ще проверя дневната. - каза Мика.

-Лошите имат сребърни куршуми. Не бих била такъв кавалер за това. - казах.

Той кимна и главата му бе повече като леопард, много малко бе останало от човешкото му лице, освен, странно, тези резедави очи. Белязаха го като извънземно, друг, в човешка форма, но докато това космато и мускулесто тяло мина покрай мен, същите тези очи го оприличаваха на Мика. Цветът бе по-наситен. Обкръжени от черна козина, очите дори повече се открояваха. Той се поколеба на вратата, после мина, вървейки ниско, правейки от себе си възможно най-малка цел. Бе рядко да видиш ликантроп да се възползва от прикритие. Игор бе все още на пода и рамото на Клаудия изглеждаше повече като месо. Беше излегната срещу шкафовете.

Лявата й ръка все още държеше оръжието, макар ръката да бе обездвижена на пода, все едно не си чувства ръката.

Когато погледнах надолу, пистолетът сочеше някъде в посока на счупената стъклена врата. Ръката трепереше достатъчно, че бях нервна да мина покрай нея, но тя се бореше с това трептете на крайника, така че никога да не срещне линията на тялото ми. Дясната страна на тялото й бе попита с кръв и очите й трудно се фокусираха. Мисля, че само упоритостта й я задържаше в съзнание.

Погледът й се фокусира върху фигурата на Игор и телата проснати при вратата. Ако Игор дишаше не можех да го видя:

-Провери му пулса, Натаниел.

Натаниел погледна надолу към мъжа, после ме погледна повторно, после се обърна към счупената стъклена врата.

-Щях да чуя сърцето му ако още биеше. Да чуя кръвта в тялото му, докато се движи. Не го прави.

Той каза всичко това с глава обърната далеч от мен. Някак си го направи по-лошо, по не изнервящо.

Мика се появи от далечната врата.

-Не е останал ни един жив тук.