Окованият нарцис

-Всички да свалят оръжията си. Не искаме да бъдем застреляни случайно. - казах. Натаниел направи каквото поисках, на мига. Трябваше да притисна Мика по-близо с тялото си, с една ръка, така че да върна собственото си оръжие в кобура. Тялото на Мика се притисна срещу моето. Погледнах го, тъкмо да попитам дали е добре, но погледа в очите му ме спря. Не болка видях в очите му. Плъзнах другата си ръка около талията му, така че да го държа по-сигурно до себе си. Кожата му бе гладка под ръцете ми. Успя да постави ръка на шкафа зад нас. Гледах очите му на инчове от мен и имаше светове, в който да потъна, в тази очи, нужди и надежди, всичко.

Мъжки клас се провикна:

-Полиция.

Викнах обратно:

-Не стреляйте, лошите си тръгнаха. Имаме ранени.

Преместих Мика така че да може да се облегне на шкафа, после поставих ръце на главата си и бавно тръгнах към вратата. Трябваше да стъпя по телата при кухненската врата, за да се появя в полезрението на двама офицери, застанали при вратата. Ако бях едър, внушителен мъж, може би пак щяха да стрелят не точно нарочно, но не виждаш три тела на вратата на Джеферсон Каунтри, Мисури, всеки ден. Но аз бях малка, жена и изглеждах съвсем мила, невъоръжена. Но продължих да говоря, докато вървях. Неща като:

-Те ни нападнаха. Имаме ранени. Имаме нужда от линейка. Благодаря на Господ, че вие момчета се появихте. Сирените ги изплашиха.

Продължих да бръщолевя, докато бях сигурна, че няма да ни застрелят и наистина трудната част започна. Как да обясня петте тела в кухнята си, някои, които дори мъртви не изглеждаха много човешки? По дяволите ако знаех.

41

Два часа по-късно седях на дивана си и говорех със Зербовски. Той изглеждаше както обикновено, все едно се е облякъл набързо, в тъмното, така че нищо не си пасваше и бе грабнал вратовръзка с леке на нея, вместо онази, която сигурно е искал да носи. Жена му, Кати, бе спретнат, обичащ реда човек и никога не разбрах защо позволява на Зербовски да излезе от къщата облечен като ходещо бедствие. Разбира се, може би не ставаше въпрос за това да му позволи каквото и да било, може би е просто една от тези битки, от които се отказваш след няколко години.

Калеб бе седнал в далечния край на дивана, обгърнат от одеалото, което бе взел от леглото. Парамедиците които отведоха Клаудия, казваха че е в шок. Можех да се обзаложа, че това е първият му път от погрешната страна на престрелка. Само върха на къдриците му и тънка следа от кафявите му очи се показваше над одеалото. Прегърнал се така изглеждаше с десет години по-малък. Бих му предложила подкрепа, но Зербовски не ми позволяваше да говоря с него или с някой друг. Мърл стоеше до стената в края на дивана, гледайки всичко с неразчетими очи. Полицаите му хвърляха око, докато се движиха наоколо из стаята. Караше повечето от тях да се чувстват неудобно по същият начин, по който караше и мен да се чувствам неудобно, носеше потенциал за насилие като скъп одеколон.

Зербовски побутна очилата на върна на носа си, постави ръце в джобовете на панталона и погледна надолу към мен. Бе прав, аз седях, да погледне надолу бе лесно.

-Та нека да си изясним нещата, тези типове просто са влезли вътре и си нямаш и най-малката идея защо.

-Точно така. - казах.

Погледна ме. Аз го погледнах обратно. Ако си мислеше, че съм под напрежение заради тежестта на железния му поглед, грешеше. Помогна, че наистина нямах и най-малката идея какво ставаше. Седях.Той бе прав. Гледахме се взаимно. Калеб седеше в своя ъгъл на канапето. Мърл гледаше всички хора да се движат напред-назад.