Опасно наследство

— Ще ви дам сто франка, ако я върнете вместо мен. Разбирате, че не мога да си позволя да загубя книжката си, аз съм търговски пътник — обясни Адам.

Никой от двамата не проговори.

— Уверявам ви, че документите ми са наред — каза Адам и ги подаде на по-високия, който отиде до колата и разгледа книжката и талона на Албърт Томкинс на светлината на фаровете, а после каза нещо на приятеля си.

Адам чу перките на хеликоптера да свистят близо до входа на тунела.

— Не ни трябват стоте ви франка — каза накрая по-високият. — Искаме да ни дадете бележка, в която да обясните защо ние връщаме колата на „Херц“ в Париж вместо вас.

Адам извади писалката на полковника и малко прекалено трезво се наведе над капака на колата и написа бележката на гърба на квитанцията от „Херц“.

— Защо не дойдете в Париж с нас?

Адам се поколеба малко. Не можеха ли и те да чуят шума?

— Не. Трябва да стигна в Булон.

— Можем да ви закараме до Булон, и пак ще ни остане достатъчно време да върнем колата в Париж.

— Не, не. Много мило от ваша страна. Мога сам да се погрижа за себе си, стига да съм сигурен, че колата ще бъде върната възможно най-бързо.

Високият сви рамене, а спътникът му отвори задната врата и хвърли раниците им на седалката. Адам остана в тунела, докато те запалиха колата. Чуваше как перките забавят ритъма си: хеликоптерът сигурно се снишаваше да кацне някъде наблизо в полето.

„Тръгвайте, тръгвайте, за бога! Тръгвайте!“ — молеше се той. Колата потегли към Булон, след стотина метра обърна в една отбивка и се отправи обратно към тунела. Свирнаха му, когато минаха покрай него, и изчезнаха към Париж. Адам коленичи с облекчение и тъкмо щеше да стане и да тръгне, когато видя два силуета на входа на тунела. На фона на ясното синьо небе се очертаваха фигурите на двама високи слаби мъже. Стояха и се взираха в тунела. Адам не помръдна, молеше се да не са го забелязали.

После изведнъж единият тръгна към него, другият остана на входа. Адам знаеше, че няма надежда пак да избяга, и коленичи, проклинайки собствената си глупост. Само след секунди щяха да го видят.

— Да не губим повече ценно време, Марвин, нали видяхме, че това английско копеле тръгна обратно към Париж.

— Мислех, че… — започна другият, когото бяха нарекли Марвин.

— Остави аз да мисля. Да се връщаме в хеликоптера, преди да го изпуснем.

Марвин, който беше само на двадесетина метра от Адам, неочаквано спря, обърна се и хукна назад.

Адам остана известно време на мястото си. Студена лепкава пот изби по тялото му, когато разбра, че преследвачът му не е Романов. Ако единият от тях не го беше нарекъл „английско копеле“, той с удоволствие щеше да се предаде. Изведнъж болезнено осъзна разликата между реалност и фантазия: беше останал без приятели.

Не се помръдна, докато не чу хеликоптерът да се издига. Взря се навън и можа да види през арката на тунела как американците се отправят към Париж.

Излезе от тунела и закри с ръка очите си. Слънцето грееше много по-силно от преди. А сега — накъде? Оставаше по-малко от час до отплуването на кораба, но той вече нямаше транспорт. Не беше сигурен дали трябва да опита на автостоп, да търси автобусна спирка или просто да се отдалечи колкото е възможно от главното шосе. Непрекъснато гледаше нагоре в небето. Колко ли време още оставаше, докато стигнат колата и разберат, че вътре не е той?

Колоездачите отново започнаха да го задминават. Той продължи да върви и дори намери достатъчно сили да ободри британските състезатели, когато го задминаваха. Камиончето на британския отбор ги следваше отблизо и Адам направи знак да го вземат на стоп. За негова изненада колата спря.

Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Не бяхте ли вие човекът, който ме спря преди в Абервил?

— Точно така — каза Адам. — Оправи ли се момчето?

— Не, почива си отзад. Има разтегнато сухожилие. Какво стана с колата ви?

— Счупи се и я оставих на около километър назад — каза Адам като сви философски рамене.

— Лош късмет. Мога ли да те закарам? — попита мъжът. — На този етап отивам само до Булон, но скачай вътре, ако те устройва.

— Благодаря — каза Адам с облекчението на брадат битник, попаднал на единствения човек, пожелал да спре и да го вземе.

Шофьорът се пресегна и му отвори вратата.

Преди да се качи, Адам заслони очите си и погледна още веднъж към небето. Хеликоптерът не се забелязваше, но въпреки това Адам знаеше, че не след дълго ще се върне. Американците скоро щяха да разберат, че има само едно място, където е могла да стане размяната.

— Казвам се Боб — каза облеченият в анцуг шофьор и му подаде ръка. — Аз съм менажерът на британския отбор.

— Аз съм Адам.

Ръкуваха се сърдечно.

— За къде пътуваш?

— За Булон — каза Адам. — И с малко късмет мога да хвана кораба в три часа.

— Трябва да сме там към два и тридесет — каза Боб, — защото следобедният етап започва в три.

— Вашият състезател ще може ли да кара? — попита Адам като посочи зад рамото си.