Опасно наследство

— Наех една — каза полковникът, — но искат международното ти шофьорско свидетелство. Нали моето е у Скот заедно с останалите документи.

— Стой тук — каза Романов — и следи дали Скот няма да се опита да слезе от онзи автобус.

И Романов изтича до канцеларията на „Авис“.

В същото време Адам бе вече внесен на количка в една малка приемна и приет от дежурния лекар.

Младият лекар се наведе над пациента си. Никога преди не беше виждал подобна рана от падане.

— Отвратителни разкъсвания — каза той, като почисти раната на рамото. — Можете ли да направите кръг с ръката си?

Адам завъртя изцяло ръката си и пак я отпусна.

— Добре. Поне не е счупена — каза лекарят и продължи да почиства раната. — Ще сложа йод, може да ви засмъди малко. — После почисти и двата охлузени лакътя на Адам и им залепи лейкопласт.

— Това не се е случило днес, нали? — попита той, вгледан в заздравяващото рамо.

— Не — каза Адам, без да дава никакви обяснения.

— Пострадали сте скоро. Ще ви бия анатоксин.

Адам пребледня.

— Смешно е колко много мъже се плашат от спринцовката и иглата.

Адам изпъшка.

— Не беше толкова страшно, нали? — говореше убедително докторът, докато увиваше с бинт рамото. — Има ли кой да ви прибере?

— Да, благодаря — каза Адам. — Съпругата ми ме чака.

— Добре, в такъв случай можете да си тръгнете, но, моля ви, обадете се на лекар, веднага щом се приберете вкъщи.

Романов седна зад волана и проследи как автобусът напуска митницата. Той го погледна през главния изход и продължи след него към Лондон.

— Ще ги спреш ли по пътя? — нервно попита Полард.

— Този път не — каза Романов, без да дава обяснения.

През целия път до столицата той не изпусна от поглед автобуса.

Адам излезе от болницата и провери, че никой не го следи. Единствените хора, които забеляза, бяха един мъж в синьо палто с качулка, който се движеше в обратна посока, и една медицинска сестра, която мина бързо покрай него, като гледаше нетърпеливо часовника си. Доволен, той взе такси до гарата и си купи билет до Лондон.

— Кога е следващият влак?

— Трябва да дойде всеки момент — каза служителят, като погледна часовника си. — Корабът дойде преди около четиридесет минути, но винаги минава малко време, докато се разтоварят всички пътници.

Адам излезе на перона, огледа се за някой с подозрително поведение, но не забеляза тъмнокосия мъж в синьо палто с качулка, който се беше облегнал на капаците на едно магазинче и четеше „Ивнинг Стандарт“.

Мислите на Адам се върнаха към безопасното завръщане на Робин вкъщи.

Влакът за Лондон дойде, пълен с пътници от кораба. Адам излезе от сенките и скочи вътре, като избра купе, пълно с млади наконтени хулиганчета, които очевидно се завръщаха от еднодневна екскурзия по крайбрежието. Помисли си, че никой друг няма да има желание да седне при тях.

Зае единственото свободно място в ъгъла и загледа мълчаливо през прозореца. Спътниците му разговаряха на висок глас.

Влакът стигна Кентърбъри, без някой да влезе в купето, освен кондуктора, който се направи, че не забелязва как един от младежите му показва само перонен билет. Адам се чувстваше необикновено сигурен на мястото си в ъгъла, дори и когато забеляза един тъмнокос мъж в палто с качулка да минава и да поглежда внимателно вътре. Мислите му бяха неочаквано прекъснати от шумните твърдения на един от бандата, който очевидно бе лидерът.

— В купето мирише на гадно — заяви той, като душеше силно.

— Съгласен съм, Тери — каза другарят му, който седеше до Адам, и също започна да имитира душене. — И мисля, че е доста близо до мен.

Адам погледна към младежа, чието черно кожено яке бе покрито с малки лъскави кабари. На гърба му беше написано „Хайл Хитлер“. После стана и отвори прозореца.

— Може би малко свеж въздух ще помогне — каза той и пак седна.

След секунда всичките четирима започнаха да душат.

— Мисля, че миризмата става по-лоша — заключи лидерът им.

— Трябва да е от мен — каза Адам.

Душенето спря и младежите се втренчиха в ъгъла с невярващи очи, онемели от дързостта му.

— Нямах време да взема душ след тренировката по джудо — добави той, преди някой от тях да бе възвърнал способността си да говори.

— Добър си по джудо, а? — попита седналият до него.

— Сравнително — каза Адам.

— Какъв пояс си? — заразпитва Тери нападателно. — Кажи де, знам, че е черен — добави подигравателно той.

— От осем години не съм с черен пояс — каза Адам небрежно, — но ми дадоха втори дан съвсем наскоро.

На три от четирите лица се изписа страх.

— Аз самият мислех да се заема с джудо — продължи лидерът, изпъна ръката си и стегна мускули. — Колко време трябва, за да станеш добър?

— Занимавам се по три часа дневно вече почти дванадесет години и още не съм достигнал олимпийските стандарти — отговори Адам и проследи с поглед как тъмнокосият мъж в палтото с качулка мина пак покрай купето. Този път той се втренчи направо в Адам, а после бързо отмина. — Разбира се — продължи Адам, — ако искаш сериозно да се занимаваш с джудо, трябва да притежаваш едно-единствено качество — дързост. Никой не може да те научи на това. Или го имаш, или го нямаш.