Опасно наследство

— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.

— Защо? — попита Робин.

— Защото искам да го убия.

Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.

— Просто за всеки случай вървете при изхода за коли и ми докладвайте, ако забележите нещо необичайно — каза Романов.

Полковникът остави Романов, скрит зад кафемашината, и си избра място на пристанището, откъдето виждаше всички коли, които влизаха в зоната на митницата на около петдесет метра от изхода. Ако Скот наистина напуснеше ферибота с кола, Полард щеше да има достатъчно време да изтича обратно и да предупреди Романов, преди англичанинът да мине митницата и да стигне главния изход. Поне на това място Скот не можеше да рискува да се скрие в багажника. Двамата мъже чакаха.

Капитанът включи корабната радиоуредба на девети канал и заговори отчетливо по малкия микрофон:

— Моторен кораб „Шантий“ вика началника на пристанище Дувър. Приемам.

Изчака малко и натисна едно копче пред себе си. От уредбата се чу:

— Началникът на пристанището до моторен кораб „Шантий“. Чувам ви ясно и чисто. Приемам.

— Говори капитанът. Имаме спешен случай. Един от пътниците падна на палубата от спасителна лодка и получи многобройни наранявания. — Адам изпъшка, а капитанът продължи: — Ще ми е нужна линейка, която да чака на брега и да го закара до най-близката болница веднага щом пристигнем. Приемам.

— Прието, капитане. Линейката ще ви чака на пристанището, когато корабът пристигне. Край, изключете.

— Всичко ще е наред, скъпи — каза Робин с такъв нежен глас, какъвто Адам не беше чувал досега. — Веднага щом пристигнем, ще се погрижат да бъдеш закаран направо в болница.

— Трябва да се връщам на мостика — каза сърдито капитанът. — Ще наредя на двама от стюардите да донесат носилка за брат ви.

— Благодаря, капитане. Много ни помогнахте.

— Трябва да го посъветвате за в бъдеще да пие по-малко, когато се качва на кораб — това е само в негов интерес.

— Опитвала съм — каза Робин и въздъхна. — Няма да повярвате колко пъти съм опитвала, капитане, но се боя, че се е метнал на баща ми.

Адам си хвана крака и пак изстена.

— Хм — изсумтя капитанът и погледна към дълбоката рана на рамото на Адам. — Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Дано имате късмет.

— Благодаря ви още веднъж, капитане — каза Робин.

Капитанът излезе и затвори вратата на каютата, а тя продължи:

— Дотук добре. Да се надяваме, че и втората част на плана ще успее. Между другото, дъхът ти е ужасен.

— Какво друго очакваш, като ме накара да се жабуря в продължение на двадесет минути с уиски и после ме принуди да го изплюя по дрехите си.

Двамата стюарди вдигнаха Адам на носилката и го занесоха на палубата. Сложиха го внимателно на дъските и изчакаха до подвижното мостче, а в това време при тях изтича един митнически служител заедно с граничен полицай. Робин им подаде паспорта на Адам. Полицаят прелисти страниците и провери снимката.

— Приликата е очевидна, въпреки злополуката — каза Робин, — но се боя, че в следващото издание трябва да включат това в графата „особени белези“. — Тя отгърна драматично одеялото и откри дълбоката рана на рамото на Адам, който беше направил подходяща за случая унила физиономия.

— Носи ли нещо у себе си, което трябва да се декларира? — попита митничарят.

Адам непрекъснато пипаше иконата, без сам да го иска.

— Не, не бих му позволила да купува повече пиене по време на това пътешествие. Аз ще поема отговорността да проверите личните му вещи заедно с моите, когато сляза от кораба.

— Добре. Благодаря, госпожице. По-добре се погрижете да отпътува за болницата — каза митничарят, поглеждайки към тълпата пътници, които чакаха нетърпеливо на мостика, за да слязат на брега.

Романов я забеляза да излиза от митницата.

— Сега знам точно как капитан Скот възнамерява да излезе от кораба и ще го посрещнем, когато най-малко го очаква. Иди и наеми една кола до Лондон — изрева той на полковника.

Линейката изхвръкна през митницата със запалени фарове и пусната сирена. По пътя за болницата пациентът се съвзе толкова бързо, че придружителят просто не вярваше на очите си. Започна да си мисли, че капитанът е преувеличил степента на спешност.

Романов стоеше до изхода и се усмихна, като видя как автобусът с музикантите излиза от тъмния дълбок трюм и се нарежда на опашката пред митницата. Огледа го и бързо забеляза Робин Бересфорд. Както и предполагаше, тя държеше контрабаса и беше невъзможно да се види кой стои до нея.

— Втори път номерът няма да мине — промърмори Романов точно когато полковникът се появи до него с почервеняло лице.

— Къде е колата? — запита руснакът, без да откъсва поглед от автобуса.