Опасно наследство

— Не, той няма повече да участва в това състезание — каза менажерът. — Разтегнал си е сухожилието на крака и ще са нужни, както обикновено, няколко седмици, докато оздравее. Ще трябва да го оставя в Булон и аз смятам да завърша последния етап. Случайно да караш колело?

— Не — каза Адам. — Справям се малко, но не съм въртял педали, откакто сестра ми счупи семейното ни колело.

— Все още имаме шансове за бронза — каза Боб, когато задминаха британските състезатели.

Адам им пожела успех с вдигнати палци и после погледна през рамо към задното стъкло. Успокои се, като видя, че хеликоптерът не се появява на хоризонта.

Колата навлезе в предградията на Булон. Боб го закара до самото пристанище.

— Пожелавам ви да вземете бронзовия медал — каза Адам, като скочи от камиончето. — Благодаря много и успех през следващия пробег.

Погледна часовника си: оставаха двадесет минути до заминаването на кораба. Чудеше се дали не е доста много. Отиде до касата и изчака малко, а после си купи пътнически билет. Не преставаше да се оглежда дали някой не го наблюдава, но никой не проявяваше интерес към него. След като купи билета си, той се отправи към кораба и тъкмо започна да свири с уста някаква не особено мелодична версия на „Вчера“, когато в далечината се появи една черна точка. Нямаше как да сбърка — само звукът му беше достатъчен.

Адам погледна към мостчето, което водеше към палубата на кораба, само на няколко метра от него, а после пак видя как точката в небето става все по-голяма. Погледна часовника си: корабът трябваше да тръгне след дванадесет минути — съвсем достатъчно време, за да могат преследвачите му да приземят хеликоптера и да се качат на борда. Ако той се качи и американците го последват, няма начин да не го открият. Но ако американците се качат на кораба, а той остане на брега, би имал достатъчно време да стигне до Диел, преди да е отплувал следващият ферибот.

Адам бързо затича обратно към огромната тълпа, която чакаше старта на новия пробег от състезанието по колоездене на шосе.

През това време хеликоптерът се стрелна отгоре и започна да кръжи като керкенез, който търси мишка.

— Нали каза, че много бързаш да хванеш кораба? — Адам се обърна със свити юмруци, но се озова лице в лице с менажера на британския отбор, който сега беше облечен в състезателен екип.

— Промених намеренията си.

— Имаш ли нещо против да закараш нашата камионетка до следващия пункт? — попита Боб с надежда.

— Къде е той? — попита Адам.

— Дюнкерк — каза менажерът.

Адам опита да си спомни по кое време отплава корабът на Робин.

— Six minutes58 — чу се глас по високоговорителя.

— Окей — каза Адам.

— Добре — каза менажерът. — Последвай ме.

Адам изтича след него към камиона.

— Quatre minutes59 — чу ясно Адам, докато Боб отключи камионетката и му подаде ключовете.

Адам погледна към кораба. Двамата американци излизаха от билетната каса.

— Deux minutes.60

Адам скочи на шофьорското място, погледна пак към кораба и видя как Марвин и колегата му се отправят към мостика.

— Une minute.61

— Само закарай колата до Дюнкерк и остави ключовете в британския контролно-пропускателен пункт. Ще се видим, като пристигнем там.

— Успех — каза Адам.

— Благодаря — каза Боб и изтича на стартовата линия при съотборниците си, които държаха нетърпеливо колелото му.

— Trente secondes.62

Адам видя как мостчето на кораба се вдига точно когато стартерът вдигна пистолета си.

— Готови… Старт!

Корабната сирена изсвири провлачено и двамата американци заминаваха за Дувър. След секунда изстрелът даде начало на колоездачното състезание, а Адам включи на втора скорост и се отправи към Дюнкерк.

Двадесет и четвърта глава

Адам седеше в малкото кафене на пристанището и чакаше да се появи автобусът. Беше оставил колата на контролно-пропускателния пункт и вече бе готов да се качи на кораба, но искаше да се увери, че Робин ще пристигне.

Автобусът се появи на пристанището десет минути преди тръгването на кораба, Робин слезе и Адам я поздрави.

— Не можеш да се отделиш от мен, нали? — каза тя.

Адам избухна в смях и почти я прегърна.

— Хубаво е, че те виждам — каза той.

— Мислех, че се връщаш в Англия по някакъв тайнствен маршрут — с разузнавателна ракета или нещо дори по-екзотично.

— Не че не исках — каза Адам, — но американците бяха на контролния пункт точно когато реших да пътувам за чужбина.

— Американците? — попита тя.

— Като се качим на борда, ще ти обясня всичко подробно.

Никой от двамата не забеляза младия агент, който беше проследил Робин от Берлин. Той отиде в една телефонна будка и набра презокеански номер.

— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.

— Именно?

— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.

Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.

— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.

— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.