Опасно наследство

— Не, просто исках да се убедя в моите факти и съм уверен, че ще постъпите мъдро, ако колегата ви ни напусне за момент — предложи нерешително възрастният мъж.

— Разбира се, че не — каза Романов. — В Съветския съюз всички сме равни — добави той важно.

— Както искате — каза Бишов и погледна бързо Анна, преди да продължи. — Баща ви през 1946 година ли умря?

— Да — каза Романов. Започваше да се чувства неудобно.

— И вие сте единственото му останало живо дете?

— Да — потвърди с гордост Романов.

— В такъв случай тази банка притежава… — Бишов се поколеба. Един от мъжете в сиво постави пред него някаква папка. Той сложи на носа си очила със златни рамки — опитваше се да се забави колкото е възможно повече.

— Не казвайте нищо друго — бавно каза Романов.

Бишов вдигна поглед.

— Съжалявам, но имах всички основания да вярвам, че посещението ви е планирано.

Петрова седеше на стола си и се наслаждаваше на всеки миг от развиващата се драма. Вече бе разбрала какво ще се случи и се разочарова, когато Романов се обърна и й каза:

— Ще чакате отвън.

Петрова се намуси и неохотно стана.

Бишов изчака да се увери, че вратата е затворена, и плъзна папката през масата. Романов я отвори нетърпеливо. Отгоре на първата страница стоеше името на дядо му, подчертано три пъти. Под името бяха напечатани ред след ред неразбираеми цифри.

— Виждате, че сме изпълнили указанията на дядо ви да поддържаме подробни справки за влоговете му в налични средства.

Бишов се наклони през масата и посочи една цифра, която показваше, че банката е постигнала средно увеличение от 6,7 процента годишно за последните четиридесет и девет години.

— Какво показва цифрата в края на страницата? — попита Романов.

— Общата стойност на вашите акции, ценни книжа и пари в брой в девет часа тази сутрин. Тази сума се осъвременява всеки понеделник, откакто дядо ви е открил сметка в банката през 1916 година.

Възрастният мъж погледна с гордост трите снимки на стената.

— Боже мой! — каза Романов, като видя последната цифра. — Но в каква валута е това?

— Дядо ви имаше доверие само на английската лира — каза Бишов.

— Боже мой! — повтори Романов.

— Мога ли да предполагам от коментара ви, че сте доволен от нашето разпоредителство?

Романов остана безмълвен.

— Мога също да привлека вниманието ви с акта, че притежавате няколко касетки, чието съдържание не ни е известно. Баща ви също ни посети по един повод след войната. Той остана доволен и ме увери, че ще се върне, но повече не чухме за него. С тъга научихме за неговата смърт. При тези обстоятелства може би ще предпочетете да видите съдържанието на касетките някой друг път — продължи банкерът.

— Да — каза бавно Романов. — Сигурно ще се върна днес следобед.

— Банката е винаги на вашите услуги, Ваше Превъзходителство — отговори Бишов.

Никой никога не се беше обръщал към Романов с титлата му отпреди революцията. Той помълча известно време, после стана и се ръкува с Бишов.

— Ще се върна днес следобед — повтори той, преди да излезе в коридора при асистентката си.

Излязоха пак на улицата. Мълчаха. Романов все още беше толкова погълнат от току-що наученото, че пропусна да забележи мъжа, от когото така умело се бе отървал при хотела. Сега непознатият стоеше на опашката за трамвая на отсрещния тротоар.

Седма глава

Пасторът седеше до масата и от доста време мълчаливо изучаваше документа. Когато чу молбата на Адам, той покани младия мъж в уединената си малка канцелария зад Немската лютеранска църква.

Стаята беше почти празна, имаше само дървена маса и няколко различни стола. Единствената украса бе малък черен кръст върху боядисаните в бяло стени.

Адам и пасторът седяха на два от столовете. Адам беше изпънал гръб, а божият служител, покрит от главата до петите в свещеническо расо, беше поставил лакти на масата и подпрял с ръце главата си. Той се взираше в копието на документа.

Мина още време и той каза, без да вдига очи:

— Това е квитанция, ако не греша. Въпреки че малко разбирам от тези неща, аз съм напълно сигурен, че „Роже и сие“, които трябва да са швейцарски банкери в Женева, притежават предмет, описан тук като „Царската икона“. Ако добре си спомням от историята, оригиналът може да се види някъде в Москва. Излиза — продължи свещеникът, вгледан в листа, — че ако притежателят на този документ се представи в Женева, ще може да получи преждеспоменатата икона на „Свети Георги и змея“, депозирана там от господин Емануел Розенбаум. Признавам — каза пасторът и за първи път вдигна глава, — че не съм виждал досега такова нещо. — После сгъна копието на документа и го върна на Адам.

— Благодаря — каза Адам. — Много ми помогнахте.

— Съжалявам само, че епископа го няма, защото е на ежегодното си уединение. Сигурен съм, че той щеше да ви изясни нещата по-добре от мен.

— Казахте ми всичко необходимо — отговори Адам, — но не мога да не попитам дали иконите представляват някаква ценност изобщо.