— Още веднъж трябва да призная, че не съм човекът, който може да ви даде точен отговор. Мога само да ви кажа, че както при всички изкуства стойността на един предмет може да варира от една крайност до друга, без ние смъртните да можем да си обясним защо.
— Значи няма как да се разбере стойността на точно тази икона? — попита Адам.
— Не бих си позволил да давам мнение, но без съмнение аукционерите за предмети на изкуството от „Сотби“ и „Кристи“ ще са склонни да ви осведомят. Нали твърдят в рекламите си, че разполагат с експерти във всяка област и че са готови да дадат съвет.
— Тогава ще подложа на изпитание твърденията им, като ги посетя — каза Адам, стана и се ръкува с пастора. — Бяхте много любезен.
— Няма нищо — отвърна пасторът. — За мен беше удоволствие да ви помогна. Да се откъсна за малко от съпружеските проблеми на госпожа Гербер и от задълженията си на настоятел.
Адам взе автобус до ъгъла на Хайд парк и скочи от него веднага след левия завой по Найтсбридж. Мина през подлеза и продължи бързо надолу по площад „Пикадили“ към „Риц“. Беше чел някъде, че „Сотби“ е на Бонд стрийт, но не си спомняше да я е виждал.
Извървя още стотина метра, зави наляво и намали крачка, за да проверява всеки надпис от двете страни на улицата. Отмина „Гучи“, „Картие“, „Аспри“ и се зачуди дали паметта му не е изневерила и дали не трябва да провери в телефонния указател. Продължи покрай Ирландския комитет по туризма и най-накрая забеляза позлатения надпис над един малък вестникарски павилион на отсрещния тротоар.
Пресече еднопосочната улица и влезе през входа от страната на павилиона. Почувства се като момче през първия ден в ново училище, когато не познава обстановката и не знае към кого да се обърне за съвет. Повечето от хората, които минаваха покрай него, се качваха по стълбите и той тъкмо щеше да ги последва, когато чу до себе си глас:
— Нагоре по стълбите и направо, мадам. Аукционът ще започне след няколко минути.
— Къде да отида, ако искам да ми оценят нещо? — попита Адам.
— Направо по коридора, сър, в дъното ще видите едно момиче на рецепцията вляво — изрева осведомителят му.
Адам му благодари и предположи, че предишното му работно място сигурно е било на плаца за строева подготовка. Тръгна към рецепцията. Някаква възрастна дама обясняваше на едно от момичетата зад гишето, че баба й била оставила преди години една ваза и тя искала да знае дали е ценна.
Момичето само погледна наследствената вещ и попита:
— Бихте ли дошли след около петнадесет минути? Тогава господин Мейкпийс ще разполага с време да я разгледа и ще може да ви даде оценка.
— Благодаря, скъпа — каза обнадеждено старата дама.
Момичето вдигна голямата богато украсена ваза и я отнесе в една стая отзад. После веднага се върна и погледна Адам.
— С какво мога да ви помогна, сър?
— Не съм сигурен — започна Адам. — Нуждая се от съвет относно една икона.
— Носители ли я у себе си, сър?
— Не, в момента е все още в чужбина.
— Знаете ли някакви подробности?
— Подробности?
— Име на художника, дата, размер. Или дори по-добре ще е, ако имате снимка.
— Не — каза притеснено Адам. — Знам само името й, но имам и документи — добави той и подаде квитанцията, която бе показал на пастора.
— Не е много — каза момичето като изучаваше немския препис. — Но ще попитам господин Седжуик, началника на отдела ни за руски и гръцки икони, може да ви помогне.
— Благодаря — каза Адам.
Момичето вдигна телефона.
— Господин Седжуик може ли да даде съвет на един клиент? — попита то, изслуша отговора и затвори телефона. — Ако желаете да почакате, господин Седжуик ще слезе след няколко минути.
— Разбира се — каза Адам, чувствайки се като измамник.
Момичето се обърна към следващия клиент, а Адам започна да разглежда картините на стената. Имаше снимки на предмети, продадени на последните търгове. Голяма картина на Пикасо със заглавие „Trois Baigneuses“
7 бе купена за четиринадесет хиляди лири. Доколкото можа да възприеме ярките багри, Адам различи на картината три жени, които танцуваха на някакъв плаж. Беше сигурен, че са жени, защото имаха гърди, макар и нарисувани не по средата на гръдния им кош. До Пикасо стоеше картина на Дега, изобразяваща момиче на урок по балет, този път нямаше съмнение, че е момиче. Но Адам обърна най-голямо внимание на едно платно с маслени бои от неизвестен за него художник — Джаксън Полък. Картината бе продадена за единадесет хиляди лири. Зачуди се кои ли хора могат да си позволят толкова пари за предмети на изкуството.— Чудесно произведение — каза един глас зад него.
Адам се обърна и видя висок мъж с мъртвешки бледа кожа, червеникавожълти мустаци и оредяла червена коса. Костюмът му седеше като на закачалка.
— Казвам се Седжуик — обяви той.
— Скот — каза Адам и подаде ръка.
— Е, господин Скот, да седнем ей тук и да ми кажете как мога да ви помогна.
— Не съм сигурен дали можете — призна Адам и седна срещу него. — Просто ми завещаха една икона и се надявам да се окаже ценна.
— Добро начало — каза Седжуик, извади от джобчето си очила и ги отвори.