Опасно наследство

— Може и да не е — каза Адам, — защото аз не разбирам нищо от икони и не бих искал да ви губя времето.

— Не ми губите времето — увери го Седжуик. — Продаваме много предмети, които струват по-малко и от десет лири.

Адам не беше чувал за това и любезният глас на Седжуик намали неспокойството му.

— Както разбрах, вие нямате снимка на иконата.

— Точно така — каза Адам. — Иконата все още е в чужбина и, честно казано, никога не съм я виждал.

— Разбирам — каза Седжуик и сгъна очилата си. — А можете ли да ми кажете нещо за произхода й?

— Много малко. Известна е като Царската икона и на нея е изобразен Свети Георги, който убива змея.

— Странно — каза Седжуик. — Миналата седмица още някой питаше точно за тази икона, но не остави името си.

— Някой друг е искал да знае за Царската икона? — каза Адам.

— Да, един руски господин, ако не греша. — Седжуик потупа с очилата по коляното си. — Направих обширно проучване, но открих много малко неща, които не ми бяха известни. Клиентът питаше дали е минавала през нас и дали сме чували нещо за нея. Можах да му обясня, че великата творба на Рубльов е в Зимния дворец и всички могат да я видят. Винаги може да се разбере дали в Зимния дворец е оригиналът, защото отзад трябва да е поставена царската сребърна коронка. От четиринадесети век насам са правени безброй копия на шедьовъра на Рубльов. Те се различават много по качество и ценност, но той се интересуваше от копие, направено специално за цар Николай от придворен художник приблизително към 1914 година. Не можах да намеря никакви данни за такава икона в официалните материали по тези въпроси. Вие имате ли някакви документи за иконата си?

— Не много — каза Адам. — Но имам копие от квитанцията, оставена ми в завещанието — добави той и я подаде.

Господин Седжуик още веднъж разтвори очилата си и изучава листа няколко минути.

— Отлично, наистина отлично — каза накрая той. — Струва ми се, че когато „Роже и сие“ ви дадат завещаното, вие ще притежавате копие на Царската икона, рисувано от тогавашния художник. Но със сигурност трябва да отидете и да я вземете сам.

— Струва ли си труда? — попита Адам. — Можете ли да ми дадете някаква представа за цената й?

— Трудно е да кажа точно, без да съм я видял — каза Седжуик и му върна документа.

— И каква е най-ниската сума, която мога да получа за нея?

Възрастният мъж се намръщи.

— Десет — каза той, след като помисли добре. — Може и петнадесет, но не повече от двадесет.

— Двадесет лири! — възкликна Адам, без да може да скрие разочарованието си. — Съжалявам, че ви загубих времето, господин Седжуик.

— Не, не, господин Скот, погрешно сте ме разбрали. Имах предвид двадесет хиляди.

Осма глава

— Още малко хайвер, другарю? — попита Петрова.

Седеше срещу него. Обядваха.

Романов се намръщи. Претекстът, че трябва да предаде строго секретна информация на най-високо равнище, беше предизвикал почти многозначителна усмивка у събеседничката му. Тя също не повярва, че шефът й има следобед належаща среща, за която бил забравил да й спомене.

Анна вдигна препълнена лъжица с хайвер и я поднесе към него, сякаш искаше да нахрани злоядо дете.

— Не, благодаря — каза твърдо Романов.

— Както искате — каза младата жена и я напъха в собствената си уста.

Романов поиска сметката. Донесоха му я и той плати без коментар, но си помисли, че с тези пари може да изхрани едно руско семейство в продължение на месец.

— Ще се видим в хотела — рязко каза той.

— Разбира се — каза Петрова, заета с кафето си. — По кое време да ви очаквам?

Романов отново се намръщи.

— Не преди седем.

— А има ли някаква работа за мен следобед, другарю майор?

— Правете каквото искате — отговори Романов и тръгна, без да каже нищо повече.

Излезе на улицата и се отправи в посока, противоположна на банката. Но се съмняваше дали е заблудил сътрудничката си, която го наблюдаваше подозрително през прозореца на ресторанта, или агента, който вече втори час стоеше на другия тротоар.

Към три часа Романов отново седеше в приемната на петия етаж. От стената го гледаха трите снимки на господата Бишов, четвъртият Бишов седеше срещу него, а петият стоеше зад баща си.

— Ние притежаваме… — започна Бишов със същия отмерен официален тон, който характеризираше и сутрешната среща — пет касетки, които не са отваряни, откакто баща ви ни посети през 1945. Бихте ли желали да проверите съдържанието…

— Защо ще се връщам иначе? — попита Романов, вече изнервен от равномерния глас и познатия ритуал.

— Наистина — каза хер Бишов, сякаш не бе забелязал неуважението. — Всичко, което изискваме, е да подпишете този документ за дезавуиране, който узаконява положението пред швейцарските закони.

Романов се размърда неспокойно.

— Това е само една формалност.

Руснакът не отговори.

— Можете да бъдете сигурен, Ваше Превъзходителство, че доста ваши сънародници сядат от време на време на този стол.