Опасно наследство

Господин Бишов плъзна лист хартия през масата. На него бяха ситно напечатани на немски език над двадесет клаузи. Романов сложи подписа си на определеното място с предложената му златна писалка. Не направи опит да разбере какво подписва. Сметна, че едва ли ще се опитат да крадат наследството от дядо му, щом досега не са го направили.

— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите? — попита Бишов и бързо подаде листа на сина си, който излезе незабавно. После се надигна и мълчаливо изведе Романов в коридора. Този път слязоха до сутерена в личния асансьор на директора.

Вратите се отвориха. Романов си помисли, че би било също като в затвор, ако решетките не бяха от висококачествена стомана. На бюрото зад решетките седеше някакъв човек. Щом видя директора, той скочи и отвори металната врата с ключ с дълга дръжка. Романов последва Бишов през отворената врата, после двамата изчакаха да ги заключат отвътре. Човекът от охраната ги поведе по някакъв коридор, подобен на изба за вино. На всеки няколко крачки имаше уреди за измерване на температурата и влажността. Беше осветено колкото да виждат къде стъпват. В края на коридора пред огромна метална врата ги чакаше синът на хер Бишов. Възрастният мъж кимна и Бишов младши отключи. После директорът пристъпи и се справи с втората ключалка. Баща и син натиснаха и отвориха дебелата цяла педя врата, но никой от тях не направи опит да влезе в трезора.

— Вие притежавате пет касетки. Номера 1721, 1722, 1723, 1724…

— И без съмнение 1725 — прекъсна го Романов.

— Точно така — каза Бишов и извади малък пакет от джоба си. — Това е вашият плик и с ключа от него ще отворите и петте.

Романов взе плика и се обърна към отвореното подземие.

— Първо трябва да отворим ключалката на банката — каза хер Бишов. — Бихте ли ни последвали?

Романов кимна, изчака ги да влязат, а после наведе глава и ги последва в трезора.

Младият Бишов отвори горните ключалки на петте касетки. Трите малки бяха разположени над две големи и образуваха идеален куб.

— След като напуснем, Ваше Превъзходителство, ще затворим вратата. Когато искате да ви я отворят, натиснете червения бутон в стената. Но трябва да ви предупредя, че точно в шест трезорът се заключва автоматично и не може да се отвори до девет часа на другата сутрин. В пет и четиридесет и пет ще чуете предупредителен сигнал.

Романов погледна часовника на стената. Три и седемнадесет. Не вярваше, че ще са му нужни повече от два часа, за да разбере какво има в петте касетки. Двамата господа Бишов се поклониха и излязоха.

Романов нетърпеливо изчака огромната врата зад гърба му да се затвори. Останал сам в пещерата на Аладин, той огледа помещението и прецени, че има поне три хиляди касетки, запълващи четирите стени. Сякаш виждаше библиотека от сейфове. Помисли си, че в този трезор има повече частно богатство, отколкото притежават доста държави по света. Провери номерата на собствените си касетки и застана пред тях като сирак, на когото дават допълнителна порция.

Реши да започне с една от малките. Превъртя ключа и чу щракването на езичето. После издърпа трудно чекмеджето, което се оказа пълно с документи. Той ги прегледа бързо и откри, че са нотариални актове за собственост върху много земи къде ли не — някога тия земи бяха стрували милиони, но сега бяха притежание на социалистически държави. Докато проверяваше документите поред, му дойде наум поговорката: „Не струват и хартията, на която са написани“. Във втората касетка откри облигации от различни компании, управлявани от Негово Превъзходителство граф Николай Александрович Романов. За последен път бяха донесли печалба през 1914 година. Той напсува системата, в която се бе родил, и премина към третата кутия, която съдържаше само един документ — завещанието на дядо му. Веднага откри, че всичко е било оставено на баща му, и ето защо сега той самият беше законен наследник на всичко — и нищо.

Обезсърчен, Романов коленичи пред по-големите касетки — и двете изглеждаха достатъчно големи да поберат цяло виолончело. Той се поколеба, после пъхна ключа в първата, превъртя го и издърпа огромния контейнер.

Втренчи се с очакване.

Беше празен. Можеше само да предположи, че е така от петдесет години, освен ако баща му не бе взел всичко. Но нямаше причини да вярва в тази възможност. Бързо отключи петата касетка и отчаяно я издърпа.

Имаше дванадесет еднакви отделения. Той вдигна капака на първото и погледна вътре. Не можеше да повярва на очите си. Имаше какви ли не скъпоценни камъни с такива форми и цветове, че само крал не би ахнал пред вида им. Алекс нетърпеливо вдигна капака на второто отделение и откри там перли с такова качество, че само един наниз от тях би превърнал обикновено момиче в светска красавица. Удивлението му не намаля и при вида на третата кутийка и той за първи път разбра защо бяха считали дядо му за един от най-предприемчивите търговци в страната. И сега всичко това принадлежи на Алекс Романов, безпаричния държавен служител, който се чудеше как би могъл да се възползва от тези богатства.