Оратория за козел и ангорска котка

— Кокаин — тихо каза Чоли, грабна банкнотата и изчезна.

След десетина минути се върна с овладян поглед — макар за специалиста да не беше трудно да разпознае наркомана — спокойни ръце и вид на човек, готов за сделка.

— Слушам ви…

— Ти си крадец, нали? Искам само истината, Чоли.

— Да — Чоли напери „гребен“ и в очите му се появи професионална гордост. — Аз бях най-добрият крадец на коли в София-център.

— Защо бях? — сухо попита американецът.

— Причините са много… Имам пет висящи наказателни дела, а ако ме вкарат в затвора, с мен е свършено.

— Кокаинът? Чоли кимна.

— Какво мога да направя за вас и срещу какво заплащане, Развира се.

Алберти не му обърна внимание.

— Познаваш ли Габриела Петрова Кирилова?

— Господи! — Чоли подскочи, като ударен от ток. — Та тя е първата ми голяма любов. Защо?

— Сега аз ще задавам въпросите, Чоли? Защо те изостави Габриела? Заради наркотиците?

— Не — Чоли поклати глава, — много преди това, когато започнах с колите… Баща й е висше ченге.

— Ясно — прекъсна го Алберти. — Знаеш ли къде е?

— Не — Чоли беше искрен. — След мен завъртя мимолетни връзки, после чух, че щяла да се омъжва за някакъв дипломат… Това е, честна дума.

Алберти знаеше, че е „това!“ и нямаше нужда от повече уверения.

— Слушай ме внимателно, Чоли. Ще ти дам снимките на двама млади мъже — твои връстници. Искам да обиколиш всички авто-къщи, на които си продавал крадени коли и да разбереш какви коли са купили, кога и най-важното — с какви регистрационни номера. Ясно ли ти е?

Чоли кимна. Алберти извади снимките и ги остави пред него.

— Никога не съм ги виждал…

— Знам… Ако свършиш чисто, ще получиш петстотин долара за услугата.

— А аванс? — панически попита наркоманът.

На Алберти беше почнало да му се повдига в този храм на порока, бръкна още веднъж в портфейла си и остави сто долара върху снимките.

— Действай, утре ще се видим тук по същото бреме.

* * *

Мария сервира гювеча, но приборите за Компира стояха неизползвани.

— Може ли да не дойде? — попита мъжа си.

— Помниш ли да е казал, че ще дойде и да не е дошъл.

— Не наистина — Мария се запиля в кухнята.

Виолета и Петьо, дъщеря му и зет му, гледаха някакво предаване по телевизията, а той лежеше на дивана и си играеше с тригодишния си внук Иван, кръстен на него, Развира се.

— Тати, чичо Иван няма да дойде. Давай да обличам внук ти, че става късно.

— Нали имате кола — неопределено отговори Разви и продължи да разиграва хлапето. — А чичо ти Иван ще дойде.

Иван Петков — Компира беше кръстник на малкия Иван и нищо нямаше да им стане на тези младоци, ако го изчакат. А Компира действително се бавеше и Разви беше започнал да се безпокои.

Мина близо още час, преди да се позвъни на вратата.

* * *

Компира беше пуснал копоите да пресрещнат Чоли по заповед на Проданов. Затиснаха го насред „Съборна“, пребиха го, имитирайки грабеж, отнеха му всичко, включително краденото „Ауди-100“, което вече беше в гаража на полицията.

Компира размножи снимките на синовете на Козела, вдигна целия наличен оперативен отряд и ги прати по авто-къщи, борси на коли, известни крадци и гаражи за префасониране и козметика на крадени возила да търсят търговеца, от който се нуждаеше и Джон Алберти. Три часа по-късно хвърлиха дюшеш.

Докато Компира лакомо унищожаваше гювеча на Мария (ядеше втора порция) Разви Звяра гледаше снимките на момчетата и записа в компютърния си бележник номерата на три мерцедеса, модела и цветовете им.

Когато Компира преяде като скот и отказа допълнително гювеч, Мария отиде да си легне, младите си бяха отишли отдавна, Разви каза:

— Браво, Компир, чиста работа… След една седмица тръгвам на лов за козли…

— За Бога, Разви, пази Сирака и момичето му. Разви Звяра кимна разсеяно.

— И аз му дължа съдбата си, Компир. Бъди спокоен.

— Чакай малко! Аз преядох и ми се наруши мисленето. Защо след една седмица, Разви?

— Генерал Развигоров, полковник!

Компира се усмихна тъжно на стария си приятел.

— Разрешете да попитам, господин генерал, защо след една седмица?

Разви наля чашите и вдигна своята за наздравица.

— Не съм свикнал да давам обяснения на подчинените си, Компир, но под секрет ще ти кажа. Тази седмица подарих на Сирака!

Сега вече Компира избухна в смях. Вратата се отвори и влезе Мария.

— Щом сте се развеселили, момчета, значи и аз мога да пия едно питие с вас.

Без кой знае какъв повод, още повече сериозна причина, старите ченгета се смееха така, че не можеха да й отговорят. Единственото, което успя да направи Компира, беше да потупа мястото до себе си. Мария ги огледа с ласкави очи, каза:

— Вие сте за психиатрията! — и седна при най-близките си хора.

* * *

— Как стана престъпник, Козел? — попита спокойно Сирака. — Това трябва да е много тъжна история.

— Не бих казал — неопределено отговори Козела.

— Само като си спомня, че беше един от най-добрите „филдкоп“1 в системата. Знаеш, че имам връзки в министерството. Направиха те шеф на „Ескадрона на смъртта“, КГБ те включи в състава си… няма да казвам повече. Как стана така, че мина на другата страна?