Оратория за козел и ангорска котка

— И изведнъж ти отново си на служба, Разви. Подозирам, че те ревоенизираха с определена цел.

Разви се замисли, все още държащ глупаво букета в ръце.

— Да, Сирак. Говорих с Компира, знаеш, той те обожава… Казах му: не искам никакви генералски еполети, ако ще искате от мен да навредя на Сирака.

— И какво ти отговори Компира?

— Целта не си ти, а Козела. Пролял е много кръв — и чужда, и наша… Той няма право да съществува, брат!

Сирака мислеше, загледан пред себе си, но едва ли виждаше нещо.

— Какво общо има с мен Козела, Звяр? Аз почти не излизам от тази къща?

От входа се появи жена му и разговорът естествено затихна. Разви скочи, поднесе цветята, целуна й ръка.

— Радвам се да ви видя, госпожо Кирилова.

— И аз, Разви — жената се усмихна непринудено. — Ще останеш за вечеря, нали?

— О, не. Жена ми е поканила на гювеч фамилията. Длъжен съм да съм там.

— Прав си — Кирилова огледа масата — да не би да липсва нещо и каза: — Благодаря за прекрасните цветя, Разви. Специални поздрави у вас — и се прибра в къщата.

Отпиха по глътка ракия, запалиха цигари и се вторачиха един в друг като боксьори в очакване на гонга.

— Къде е дъщеря ти, Сирак?

— А твоята, господин генерал?

— Довечера ще бъде на вечеря вкъщи с детето. Поканих и Компира. Заповядай и ти. В моя дом твоето име е на висока почит, брат.

Сирака скочи.

— Не знам къде е! Заклевам се, че ще науча обаче! По една дъщеря ни остана в този живот, Разви, трябва да ги пазим!

Генерал Развигоров — Звяра мълча дълго, после каза това, което Сирака и без това знаеше и чакаше да чуе.

— Обади ми се Козела, Сирак. Не питам от къде е взел номера на служебния ми GSM. Знаеш, синовете му ги търси Интерпол за грабеж. Аз обаче знам, че Козела и момчетата са някъде тук. Преди да тръгна срещу тях, искам да прибереш Габриела. Не искам да мисля, че като се добера до леговището му, вътре ще е и твоето момиче.

Сирака кимна разсеяно.

— И аз не искам да го мисля, Звяр. Няма да те лъжа, тя се е свързала с един от двамата млади — нито знам кой е, нито съм го виждал.

— Знам, Сирак. Колко време ти трябва — колкото кажеш, толкова? С теб няма да бъда дребнав.

Сирака мисли дълго. Изпи на екс една чашка ракия, наля си друга.

— Какво ще кажеш за една седмица, Разви. Много ли е?

— За теб нищо не е много. Имаш я, но след това започвам да действам. Това е мъжка дума, нали?

— Да — Сирака стисна протегнатата му ръка. — Благодаря.

— Дължим ти го всички — Развигоров стана. Сирака го изпрати до вратата, но Разви, вече запалил старата си лада, почувства въпроса.

— Кажи, Сирак?

— Навремето, като те приемах в отдела, те попитах защо ти викат „Звяр“. Тогава не ми отговори. Сега ще ми кажеш ли?

— Не — Разви Звяра включи на скорост и бавно се заспуска по улицата.

Същата нощ Козела заведе Сирака при децата.

* * *

Джон Алберти се облече като манекен, обилно се заля с „Паша“, качи се в служебната си „Тойота“ и тръгна към центъра. Отиваше в педерасткия бар „Спартакус“, където имаше уговорена среща с един от информаторите си. Алберти беше нормален мъж и не обичаше такива свърталища с тези нещастни гейове, но щеше да бъде в още по-лошо настроение, ако знаеше, че Компира — по заповед на Проданов — му е пратил опашка свой човек и под масата е включен високочувствителен бръмбар.

Алберти влезе в гърмящата дискотека, веднага се намериха няколко педита, които да му направят неприлични предложения с език. Беше привикнал с какви ли не помийни ями и това не го притесняваше ни най-малко, още повече, че беше въоръжен до зъби, макар и незабележимо за аматьорско око.

Алберти си проби път през танцуващите педали, травестити и момичета… имаше много момичета и някои от тях не бяха за подценяване. Като си свършеше работата, щеше да се огледа по внимателно за подходящо женско месо.

Алберти застана срещу бармана и каза на твърдия си, но безотказен български:

— Търся Чоли.

Барманът го изгледа разсеяно.

— Ако вие сте Дейвис, втора двойка вдясно.

Да, той беше Дейвис и отиваше на среща с един от най-големите млади боклуци на София. Заобикаляйки дансинга, Алберти намери онова „Резерве“, което най-вероятно беше за него. Седна с гръб към стената и се огледа. Беше виждал стотици бардаци от тоя род, по-дискретни, по-откровени, но никога по-жалки. Веднага се хвърляше на око, особено за професионалист като него, че тук има концентрирано месо за всички вкусове — Като в скотобойна в очакване на купувачи… а купувачи нямаше.

— Господин Дейвис?

— Сядай, Чоли — Властно, но тихо заповяда агентът на Интерпол. — И по-рядко ми споменавай името.

— Развирам, господин…-Чоли преглътна продължението. — Кой ви даде името ми, пък и явките?

— Без значение. Ти не си педераст, нали?

— Не, за Бога, напротив… Алберти — Дейвис го прекъсна грубо.

— Добре, не обичам хомосексуалистите, а имам една специална работа за теб.

Чоли направи най-невинната си физиономия.

— Тресе ме ужасна абстиненция, господин… — отново преглътна името. — Може ли десет долара аванс… След това ще бъда готов да поема всякаква работа, ако е прилично заплатена.

Алберти извади десет долара от портфейла си, но преди да му ги подаде, попита:

— Хероин?