Орки

— Близо сме до пълния разгром на мръковете — обяви тя. — Останаха само две-три гнезда за прочистване. Ето защо заповядвам… — Тя спря и се поправи, осъзнавайки, че е стигнала твърде далеч: — Ето защо, моето желание е това да бъде постигнато преди края на лятото. Или по-скоро до края на така нареченото „лято“. Не е необходимо да ви казвам, че студената зима, каквито са зимите напоследък, означава още едно ненужно забавяне. Това е недопустимо. То ще даде възможност на врага да се прегрупира, да се… размножи. — На лицето й се изписа отвращение. — Някой да има възражения? — По тона й се долавяше, че не би търпяла такива.

Тя огледа мрачните им потиснати лица. Един от командирите, известен с дързостта си, вдигна бавно ръка.

— Да? — подкани го тя повелително.

— Ако не възразявате, Ваше Величество — заговори той с неуверен глас, — съществуват някои пречки от стратегическо естество. Останалите колонии на мръкове са най-добре укрепените и ще бъдат най-трудни за превземане. Освен това противникът вече е наясно с намеренията ни и гарнизоните им ще са подготвени.

— И предложението ти е?

— Ще имаме загуби, Ваше Величество.

— Попитах какво е предложението!

— Ваше Величество, ние…

— Нима смяташ, че ще ме спре възможността да изгубим неколцина, дори мнозина от нашите? Струва ми се, командире, че мястото ти не е…

Адпар изведнъж млъкна. После вдигна ръка, опря я на челото си и се олюля.

— Ваше Величество? — обади се най-близкият придворен.

Болката я разкъсваше. Имаше чувството, че сърцето й я изпомпва по цялото й тяло.

— Ваше Величество, какво ви е? — намеси се друг.

Агония проряза гърдите й. Помисли си, че ще припадне. Мисълта, че не трябва да проявява слабост пред тях, й даде малко сили.

Очите й бяха затворени. Около нея сновяха разтревожени военачалници.

— Искате ли да повикам знахарите, Ваше Величество? — попита изплашено един от тях.

— Знахари? Знахари? За какво са ми пък те? Нима смятате, че могат да ми помогнат?

— Не, Ваше Величество. Само ако пожелаете…

— Аз ще реша какво искам! С глупавото си изказване слагате край на тази среща! — Трябваше да се отърве от тях, да не им позволи да я гледат в подобно състояние. — Прибирам се в покоите си. Друг път ще обсъдим военното положение.

Всички се поклониха, докато тя излизаше. Никой не посмя да й предложи помощта си. Когато тя стигна тунела, съветниците си размениха разтревожени погледи.

Веднага щом се скри от очите им, тя спря и си пое мъчително въздух. Наведе се, взе в шепите си вода и наплиска лицето си.

Болката се усилваше. Извираше от стомаха й и се стрелкаше към гърлото. Тя повърна кръв.

За първи път в живота си Адпар се изплаши.

17.

Алфрей и групата му бяха достатъчно близо до Дроган, за да виждат дърветата, растящи по бреговете на Калипарския залив.

Времето ставаше все по-непредсказуемо. За разлика от предния ден сега бе топло и слънчево. Мнозина подозираха, че вариращата сила на магията създава райони на хубаво и лошо време. Алфрей споделяше това подозрение. Неудобството на подобна промяна бе, че тя водеше до появата на ята феи. Но в повечето случаи тези създания само досаждаха, без да пораждат каквито и да било неприятности.

Алфрей и Кестикс обсъждаха достойнствата на различните военни дружини и мястото им в общата военна лига на орките. Разговорът им бе прекъснат от появата на двама конници, които се приближаваха от изток.

— Това са орки, десетник — отбеляза Кестикс.

След няколко минути видяха, че към тях се приближават Джад и Хустук.

Докато те стигнат при дружината, Алфрей вече се терзаеше от тревожни предположения.

— Какво е станало? — посрещна ги той. — Къде са другите?

— Спокойно, десетник, всичко е наред — увери го Хустук. — Идват след нас. Носим ви новини.

Денят бе приятен и Дженеста реши да се поразходи в компанията на своя генерал.

Намираха се на двора, в подножието на една от високите стени на замъка. Там нямаше никакви удобства — нито столове, нито пейки. Само в средата на двора имаше каменно корито за вода с най-прозаично предназначение — за напояване на конете.

Мерсадион стоеше в сянката на стената. Кралицата стоеше на десетина крачки от него. Кой знае защо му се стори странно, че бе застанала на слънце.

Дженеста отново бе във вихъра си и го засипваше с обвинения за поредните му провали.

— … и все още никаква вест от онези подли ловци на глави, нито от всички останали агенти, които разпрати с парите от моята хазна.

— Така е, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше величество.

— А сега, когато казвам, че искам да взема нещата в свои ръце и ти нареждам да ми събереш малка армия, какво получавам в отговор? Хленч и извинения!

— Не хленча, милейди, но все пак трябва да разберете, че десет хиляди съвсем не са малка армия и…

— Да не искаш да ми кажеш, че не разполагам дори с такъв незначителен брой верни последователи? — тя го изгледа втренчено. — Да не би да твърдиш, че популярността ми сред нисшите оркски ордени е недостатъчна, за да застанат под знамената ми някакви си десет хиляди орки, готови да умрат за моята кауза?