Орки

Останаха само още един таласъм и Разат-Каджи. Роботърговецът продължаваше да се спотайва в дъното на стаята, откъдето издаваше неразгадаеми заповеди. Снежнобяла, полуразрушена крепост на невисок хълм. Страк разтърси глава и се насочи към таласъма. Забави се малко, докато го открие в пелуцидната мъгла.

Веднага щом го намери, размени с него любезни удари. Стараеше се да отвръща със същото, което получаваше, и същевременно се опитваше да пробие защитата на противника си. Таласъмът от своя страна играеше по същите правила. Вода, която се излива в каменна урва. Страк прогони картината от главата си, скочи напред, носейки се като перце, и се опита да изпише инициалите си върху гърдите на таласъма. Някъде по средата на първата буква обаче го споходи следващото видение. Тревиста поляна, из която се разхождат кротко пасящи животни.

Страк установи, че с мъка се държи на краката си. Но играта не беше приключила. Имаше още един играч. Той се огледа. Разат-Каджи беше близо до вратата, но засега нямаше намерение да излиза. Страк заплува към него през дълъг, дълъг тунел, пълен с мед.

Когато най-сетне пристигна, таласъмът не беше помръднал. Не би могъл, защото се бе вкаменил. Когато Страк се изправи срещу него, роботърговецът падна на колене, сякаш възнамеряваше да се моли. Устата му продължаваше да помръдва, но Страк не чуваше нищо, или по-скоро това, което чуваше, наподобяваше животинско мучене. Предположи, че таласъмът го умолява за нещо. Понякога играчите прибягваха до този ход. Слънце, огряващо песъчлив бряг. Но съществото срещу него не играеше. Сигурен бе в това и осъзнаваше, че е против правилата. Това никак не му харесваше.

Той вдигна меча. Разходка по брега. Разат-Каджи, този мръсен нарушител на правилата, продължаваше да мърда с уста. Зелени хълмове и пухкави бели облачета.

Мечът на Страк започна да се спуска. Устата на роботърговеца остана зейнала в беззвучен писък. Усмихнатото лице на орката от неговите сънища.

Мечът разсече шията на роботърговеца. Главата му се отдели от раменете и подскочи назад. От шията бликна кръв. Краката се подгънаха и тялото рухна на пода. Страк проследи с изцъклен поглед полета на главата — тромава птица без криле — и се зарадва, когато видя, че му се усмихва.

После главата тупна на пода и се изтърколи, кънтейки като зряла диня.

Страк се облегна изтощен на стената. Беше в приповдигнато настроение, защото осъзнаваше, че е извършил едно добро дело. После се размърда и тръгна, кашляйки сподавено, към вратата. Главата му бе изпълнена с музика и звуци. Изгуби няколко секунди, докато уцели резетата и отвори вратата.

Излезе навън, следван от валма бял пушек, и се втренчи изумен в яркия пейзаж.

19.

— Изпий това — Алфрей подаде на Страк втора чаша с димяща зелена отвара.

— О, стига толкова! — изпъшка Страк, стиснал главата си с ръце.

— Поел си голяма доза пелуцид. Ако искаш да се отървеш по-бързо от него, трябва да пиеш от отварата и да се нахраниш.

Страк вдигна глава и въздъхна. Очите му бяха подпухнали и зачервени.

— Добре, дай насам. — Той дръпна чашата, гаврътна я на един дъх и направи кисела физиономия.

— Чудесно. — Алфрей взе чашата, наведе се към врящото над огъня котле и я напълни отново. — Посръбвай си от това, докато стане готово яденето. А аз ще ида да проверя как върви подготовката. — Той се запъти към оръженосците, които товареха конете.

Веднага щом се увери, че Алфрей не го вижда, Страк обърна чашата и изля съдържанието й в тревата.

Бяха изминали няколко часа, откакто бе напуснал хижата. Беше вървял известно време без посока и цел, преди да се натъкне, съвсем случайно, на останалите орки от ловния отряд. Те влачеха след себе си половин дузина убити лембари. Страк залиташе и дърдореше непонятно и се наложи да го отнесат обратно до лагера. Едва там намери достатъчно сили да им разкаже, на пресекулки, като се объркваше и повтаряше едни и същи фрази по няколко пъти, какво му се бе случило.

Върху огъня на шишове бе набучено лембарско, което изпълваше въздуха с апетитни ухания. Огладнял от преживяното и погълнатата доза пелуцид, Страк преглътна голямо количество слюнка.

Появи се Койла с две паници месо и приседна до него. Той се нахвърли лакомо върху онази, която тя му подаде.

— Исках да ти кажа, че наистина съм ти благодарна — поде тя. — Задето уби Разат-Каджи, имам предвид. Макар че предпочитах да го свърша сама.

— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Страк, дъвчейки.

Тя го гледаше внимателно.

— Сигурен ли си, че той не каза накъде са се отправили Лекман и аверите му?

Страк все още се бореше с последствията от ефекта на пелуцида. Точно сега не му беше до заяждане.

— Казах ти всичко, което зная. Изчезнали са.

Койла се намръщи.