Орки

Гелорак ги поведе към най-гъстата част на гората, а останалите кентаври тръгнаха след тях. Отново излязоха на поляна, но тази бе по-просторна.

На нея имаше постройки, които наподобяваха конюшни, както и обикновени на вид къщи със сламени покриви. Най-голямата сграда приличаше на отворен хамбар. В предния му край бе поставена огромна наковалня. Сред нетърпима жега и облаци дим изпотени кентаври удряха с чукове върху наковалнята и помпаха въздух с меховете. Други използваха дълги щипци, за да изваждат нагорещени късове желязо от пещите. После ги пускаха сред съскане и пара в каци с вода.

Наоколо сновяха на воля прасета и кокошки. Миришеше на оборски тор, но едва ли беше само заради домашните животни.

Дузина кентаври, млади и стари, се занимаваха с ежедневната си работа. Повечето от тях спряха и се облещиха, когато видяха Върколаците. Страк се поуспокои, когато си даде сметка, че реакцията им е породена по-скоро от любопитство, отколкото от враждебност.

— Почакайте тук — нареди им Гелорак и се отдалечи към оръжейната.

— Какво мислиш? — прошепна Койла.

— Засега се държат благосклонно. Освен това ни отведоха при оръжейната. Това е добър знак.

Появи се Гелорак, придружен от друг кентавър. Беше на средна възраст, с посивяла брада. Имаше яко, мускулесто тяло, което сочеше, че все още е в зрели години за своя вид, но видимо накуцваше. Десният му преден крак бе изсъхнал и скъсен и се влачеше по земята.

— Добра среща! — поздрави го Страк.

— Добра среща! Аз съм Кеппатаун. Да знаете обаче, че съм твърде зает и не обичам празните приказки. Какво искате?

— Да обсъдим един важен въпрос. Искаме да ти предложим сделка, която може да е изгодна за теб.

— Ще видим тая работа. — Той ги огледа внимателно. Имаше умни, проницателни очи. — Всъщност, предполагам, че каквото и да е, можем да го обсъдим по време на ядене. Ще ни направите ли компания?

— Благодаря. — Страк неволно потрепери при мисълта, че може да им предложат нещо, което да не е по вкуса им. Но нямаше как да откаже.

Орките наскачаха от конете и се отправиха към скованите под дърветата маси. От едната им страна имаше пейки и те насядаха по тях. От другата страна кентаврите останаха прави.

Поднесоха месо и риба. Имаше прясно изпечен хляб, купи с плодове и кошници с ядки и изсушени горски насекоми. Донесоха и ейл, заедно с кани опияняващо червено вино.

След като похапнаха, колкото да не обидят своите домакини, Страк вдигна тост.

— Искам да отправя най-сърдечните си благодарности за тази щедра трапеза — рече той.

— Често съм казвал, че са малко споровете, които да не могат да бъдат решени на маса, с добро хапване и пийване — отвърна Кеппатаун. Той изпи халбата си на един дъх и хлъцна. — Предполагам обаче, че при вас, орките, е различно. Ние първо задаваме въпроси, а после се бием. При вас май е обратното?

— Не винаги, Кеппатаун. Ние също сме склонни да се вслушаме в гласа на разума.

— Сигурен съм, че е така — отвърна добронамерено Кеппатаун. — Та какво ви води насам?

— У теб е един предмет, който бихме искали да закупим.

— Ако става въпрос за оръжия, по-добри няма да намерите никъде в Марас-Дантия.

— Не, не е за оръжия, макар че наистина вашите са най-добри. — Страк вдигна халбата си и отпи. — Говоря за една реликва. Наричаме я звезда. На теб може да ти е известна като „инструментум“.

След тези думи на масата се възцари мълчание. Страк се надяваше, че това няма да се окаже затишие пред буря.

Но след известно време Кеппатаун се усмихна, което бе знак за възобновяване на разговора, макар че сега той заговори толкова тихо, че трябваше да се напрягат, за да го чуят.

— У нас наистина има такъв предмет — призна той. — И вие не сте първите, които идват тук, с надеждата да го получат.

— Значи са идвали и други?

— Да — през годините.

— Мога ли да попитам кой?

— О, бяха най-различни. Книжници, наемни войници, магьосници, овладели черната или бялата магия, мечтатели…

— И каква беше тяхната участ?

— Убивахме ги.

Като чуха това, орките се спогледаха.

— Но не и нас? — не се изплаши Страк.

— Вие дойдохте да питате, не се опитахте да го вземете. Говоря за онези, които пристигнаха тук с лоши намерения.

— Имаше ли и такива, които идваха с добро?

— Някои. На тях подарявахме живота, но си тръгваха разочаровани.

— Защо?

— Защото не можеха или не желаеха да приемат условията, при които бихме разменили звездата.

— И какви са тези условия?

— Ще стигнем до това. Първо ще трябва да се срещнете с някого. — Той се обърна към стоящия до него Гелорак. — Доведете Хеджест и му кажете да вземе реликвата. — Гелорак допи виното и препусна към гората. — Нашият шаман — поясни Кеппатаун на Страк. — Той е пазачът на инструментума.

След известно време се появи Гелорак, следван от друг кентавър. За разликата от останалите членове на тукашния клан, той носеше няколко огърлици от камъчета, или може би мидени черупки. Гелорак държеше в ръцете си дървена кутия. И двамата вървяха бавно.

След като ги представиха и Хеджест кимна унесено в отговор, Кеппатаун заповяда да покажат звездата. Поставиха украсената кутия на масата и я отвориха.