Орки

— Не — отвърна лечителят. — Опитахме какво ли не, но никакъв резултат. — Той се наведе към него и зашепна съзаклятнически. — Подозирам обаче магьосническа намеса. Щях да повикам магьосник, ако не беше в разрез с изричните разпоредби на Нейно Величество, когато все още беше в съзнание.

— Ще посмееш ли да го направиш сега и да проявиш неподчинение? Като се има предвид, че тя едва ли осъзнава какво става?

Лечителят въздъхна.

— Не познавам толкова добър магьосник из нашите земи, който да се справи с подобен проблем. Донякъде заради това, че тя се постара да се отърве от тях. Нали знаеш, че не можеше да понася съперници?

— Не можем ли да повикаме някой извън царството?

— Дори да намерим някой, склонен да опита, това няма да стане никак бързо.

— Искаш да кажеш, че тя няма да го дочака?

— Не смея да го заявя така откровено, но имам опасения. Мога само да…

— Сега не е време за протакане, лечителю. Съдбата на царството е поставена на карта. Ще живее ли тя, или не?

Лечителят въздъхна отново.

— В момента е по-вероятно да не надмогне болестта. Ние, разбира се — побърза да добави той, — правим всичко възможно да я спасим.

— Тя чува ли ни? — попита старейшината.

— Не съм сигурен.

Върнаха се при леглото. Тук ги заобиколиха останалите придворни.

— Ваше Величество? — прошепна почтително старейшината, като се надвеси над леглото. Не последва отговор. Той повтори същите думи с поукрепнал глас. Този път Адпар се размърда лекичко.

Лечителят допря влажна гъба до челото и устните й. Цветът й видимо се подобри.

— Ваше Величество — повика я отново старейшината.

Устните й помръднаха и клепачите й трепнаха.

— Ваше Величество! — повтори той настойчиво. — Чуйте ме, умолявам ви.

Тя изстена тихо и мъчително.

— Не сте назначили свой наследник, Ваше Величество. Жизнено важно е да обсъдим този въпрос.

Адпар измънка нещо неразбрано.

— Съществуват групировки, които са готови на всичко, за да се докопат до трона. — Всъщност той знаеше, че кралицата се бе постарала да избие или изпрати в изгнание всичките си съперници. — Трябва да проговорите, Ваше Величество. Трябва да ми кажете името на наследника си.

Кралицата несъмнено се опитваше да каже нещо, но нищо не се разбираше.

— Само едно име, Ваше Величество. На този, който ще управлява.

Устните й се размърдаха отново. Той се наведе и допря ухо до тях. Все още не можеше да разбере какво се опитва да каже. Напрегна слух.

И тогава я чу. Тя повтаряше една-единствена кратка дума:

— … аз… аз… аз… аз…

Вече нямаше съмнение. Кралицата бе готова да остави след себе си хаос. Може би не беше в състояние да признае, че е смъртна. Или предпочиташе да я наследят безредици. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ.

Старейшината огледа присъстващите. По лицата им личеше, че знаят какво ги очаква.

Нямаше как, дошло бе време да изоставят кралството и всеки да се погрижи за себе си. Щеше да се случи онова, което бе писано.

Страк знаеше, че кентаврите не вярват в завръщането им. Всъщност те не се и опитваха да го прикрият.

Въоръжиха ги с прекрасни нови оръжия, които орките възторжено одобриха. Койла бе особено щастлива да получи няколко прекрасно балансирани метателни ножа. Джъп стана притежател на изящно изработена бойна секира, Алфрей се сдоби с чудесен меч. А мечът на Страк нямаше равен.

Малко след като напуснаха селището на кентаврите и се озоваха сами в гората, възникнаха първите очаквани неприятности.

— Капитане, в що за безумно начинание ни забърка сега? — попита Хаскеер, който, както и следваше да се очаква, стана изразител на общото недоволство.

— И преди съм ти казвал да си затваряш устата — сряза го Страк. — Прав ти път, ако не искаш да имаш нищо общо с нас. Но ми се струва, че се опитваше да ни докажеш верността си към дружината?

— И не съм се отказал. Но какъв смисъл има да се захващаме с невъзможна задача?

— Вдигаш твърде много шум, както винаги — скастри го Джъп. — И все пак, Страк, наистина с какво се захващаме?

— Засега само сме на разузнаване. Ако се изправим пред нещо, което не е по силите ни, ще се върнем обратно в Дроган и ще кажем на Кеппатаун, че се отказваме.

— И после какво? — попита Алфрей.

— После пак ще преговаряме. Може да поискаме да ни възложи друга задача. Като да му намерим добър лечител.

— Знаеш, че няма да се съгласи, капитане — отбеляза не без основание Хаскеер. — Ако наистина толкова държим на проклетата звезда, нека се върнем и я вземем. И без това ни чака бой, защо да не използваме изненадата?

— Защото не е почтено — уведоми го ядосано Койла. — Казахме му, че ще се опитаме. Това не означава да се промъкнем обратно и да им прережем гърлата.

— Дали сме дума — подкрепи я Алфрей. — Надявам се да не доживея деня, в който орките започнат да престъпват поетите обещания.

— Добре, добре — въздъхна Хаскеер.

Закатериха се по един затревен хълм. Когато стигнаха на върха, един от орките извика и посочи отсрещния връх. Там имаше самотен конник на бял кон. Носеше дълго синьо наметало.

— Серафейм! — възкликна Страк.

— Той ли е? — попита Алфрей.

— Не мога да повярвам! — рече Джъп.

Койла вече пришпорваше коня си.