Орки

— Искам да си поговоря с този човек!

Останалите я последваха надолу по хълма. Междувременно човекът прехвърли билото и се изгуби от погледите им.

Когато дружината излезе на върха, от Серафейм нямаше и следа. Теренът във всички посоки бе равен и видимостта бе добра. Не разбираха къде може да се е скрил.

— Какво, в името на Четворицата, става тук? — зачуди се Койла.

Хаскеер местеше бавно поглед, засенчил очите си с длан.

— Но как? Къде? Това е невъзможно!

— Невъзможно или не, той го направи — рече му Джъп.

— Трябва да е някъде наблизо — упорстваше Койла.

— Оставете — махна с ръка Страк. — Имам чувството, че си губим времето.

— Трябва да му се признае, че много го бива в изчезването — рече Хаскеер.

От мястото, където се намираха, вече се виждаше началото на Скарокските тресавища. Отвъд тях, далеч на запад, синееше безбрежният океан, а сред него се открояваше огърлицата от малки острови.

От много време Дженеста не бе повеждала лично армията си в някоя кампания.

Всъщност настоящото придвижване на войската можеше да се нарече по-скоро военна операция и дори и това название щеше да е прекалено гръмко, като се имаше предвид, че основната му цел бе да плячкосат и разрушат едно малко селище. Но въпреки това я крепеше надеждата, че докато е извън стените на замъка, може да научи нещо за местонахождението на Върколаците. Освен това й беше приятно да излезе на въздух, пък и в края на краищата щеше да й помогне да попълни запасите си от магьосническа енергия.

Само на половин ден път от Каменна могила се натъкнаха на истинско малко съкровище. Съгледвачите докладваха за унистко селище, толкова ново, че го нямаше дори на картите. Бяха го пропуснали даже шпионите й. Грешка, която щеше да бъде наказана, веднага щом се приберяха. Тя поведе армията си от орки и джуджета, общо десет хиляди, срещу поселището.

Едва ли някога е имало по-добра илюстрация на поговорката „да използваш секира, за да прогониш феи“. Селището беше съвсем малко и зле защитено. Състоеше се от набързо вдигнати колиби и незавършена ограда. Обитателите му, около петдесетина на брой, ако се брояха и децата, бяха невежи селяци и скотовъдци, достатъчно глупави, за да дръзнат да се приближат до кралството й. Вбесиха я още повече, когато сметнаха, че ще е най-добре да се предадат. Всъщност тя мислено съжали, че не всички унисти са толкова лесни за побеждаване.

Това, което последва, бе приятна добавка към магичните й резерви — сърцата на близо двайсетина подбрани жертви, изтръгнати още приживе. Успя да погълне само малка част от тях, разбира се, но изобилието от енергия й позволи да подложи на изпитание нещо, за което бе чела в старите писания.

Преди да поеме на това малко пътешествие, тя бе пратила агенти на север, дълбоко в Хоянгерската пустош, за да докарат каруци с лед и твърд сняг. Натъпкан в каци, които на свой ред бяха увити със зебло и кожи, товарът бе доставен бързо, преди да се разтопи. Сега тя нареди да приберат човешките органи в каците, с намерението да се храни с тях постепенно, докато ледът се топи. Вярно, че нищо не можеше да замени пресния продукт, но въпреки това щяха да свършат добра работа.

Ако се получеше, смяташе да прибягва до подобен подход за запазване на храната по време на продължителните походи.

Дженеста излезе от колибата, където бе устроила своето ужасяващо пиршество и попи с кърпичка окървавените си устни. Остана малко изненадана от апетита, с който се бе нахранила. Още едно последствие от разходката на чист въздух, реши тя.

Мерсадион имаше доста обезпокоен вид. Чакаше я намръщен на коня си.

— Изглеждате ми обезпокоен, генерале — обърна се тя към него, докато си бършеше ръцете. — Не ви ли радва победата?

— Разбира се, че ме радва, Ваше Величество — побърза да отвърне той с угодническа усмивка.

— Тогава какво ви яде?

— Милейди, офицерите ми докладват за нарастващо недоволство сред армията. Не е голямо, но достатъчно, за да ме обезпокои.

— Мислех, че си се справил вече с това, Мерсадион — скастри го тя недоволно. — Нали заповядах да бъдат екзекутирани смутителите?

— Така и направих, милейди, по няколко от всеки полк. Това обаче сякаш предизвика ново недоволство.

— Тогава убий още. Каква е причината за днешните им оплаквания?

— Изглежда, милейди, поставят под въпрос необходимостта да се разруши това… селце.

— Какво!?

Той пребледня, но намери сили да продължи.

— Не е каквото си мислите, милейди. Просто някои от орките смятат, че ще е по-правилно къщите да се оставят. Не искат да бъдат разрушавани. Смятат, че ще е по-добре в тях да живеят жените и децата на орките, загинали на служба при вас.

— Аз пък държа да ги разрушим! Като предупреждение към страхливците. Нека знаят какво очаква семействата им, ако не се представят подобаващо!

— Да, милейди — склони покорно глава Мерсадион.

— Генерале, започвам да се съмнявам във вашата способност да поддържате реда. — Мерсадион се сви върху седлото. — И си мисля, че първото, което трябва да направим, като се върнем в Каменна могила, е да изтребим до крак тези непокорници!

— Милейди.

— А сега ми донеси една факла!

— Ваше Величество?