Орки

— Помнете, противникът тук е в стихията си. Ниядите се чувстват еднакво добре и във водата и на сушата. Чуваш ли, Хаскеер?

— Да — кимна стотникът, сетне попита: — Защо го казваш точно на мен?

Навлязоха в тресавището. И тук, като в Дроганова гора, цареше тишина. Но това бе различна тишина. Онази там бе мирна. Тази бе неспокойна, донякъде зловеща. Докато Дроган обещаваше, тресавището заплашваше. Въпреки че наоколо не се виждаха противници.

В началото стъпваха в мека почва, скоро след това навлязоха в тиня. Страк се огледа и забеляза, че Хаскеер върви малко встрани от останалите.

— Дръж се към колоната — викна му той. — Не се отделяй. Не знаем какво може да се спотайва по тези места.

— Не бери грижа, началник — отвърна нехайно Хаскеер. — Зная какво правя.

Чу се отчетлив, всмукващ звук. За секунда Хаскеер потъна до пояс в тинята.

Другите се хвърлиха към него. Той продължаваше да потъва.

— Не се бори, само ще стане по-лошо — предупреди го Алфрей.

— Измъкнете ме от тук де! — сърдеше се Хаскеер. — Не стойте така, направете нещо!

Страк обаче скръсти ръце.

— Чудя се дали да не те оставя да потънеш до устата. Може би това е единственият начин да я затворим.

— Хайде, капитане! — замоли се Хаскеер. — Тук е ужасно студено, мамка му!

— Е, добре, извадете го.

Измъкнаха го не без усилие. Хаскеер не спираше да проклина. Куртката му беше изцапана. От ръкавите му висяха черни водорасли.

— Пфу, как вони! — оплака се той, докато размазваше калта по лицето си.

— Не се тревожи — успокои го Джъп. — Никой няма да забележи.

— Благодари се на Четворицата, че не беше ти, дребосък такъв! На две стъпки по-надолу вече щеше да си се удавил!

Койла вдигна ръка да скрие усмивката си.

— Е, гледай да се държиш към нас, ясно? — попита го Страк.

Продължиха отново под несекващите оплаквания на Хаскеер. След около час забелязаха в далечината верига неравни скали. В някои от тях бяха пробити огромни дупки, през които се виждаше океанът.

Койла се намръщи.

— Ако това е границата на ниядското кралство, питам се, къде са пазачите?

— Може да са по-нататък — предположи Страк.

— А ние накъде ще продължим? — намеси се Алфрей.

— Според Кеппатаун една или няколко от тези пещери водят към двореца. Жалко, че не е запомнил коя точно. Избери една.

Алфрей помисли малко и посочи:

— Онази там.

Приближиха я безшумно и влязоха. Беше най-обикновена пещера.

— Алфрей, добре че не се налага да се прехранваш по този начин — присмя му се Хаскеер. — Сега какво, Страк?

— Ще ги обикаляме наред, докато открием нужната.

Провериха още три, но без никакъв успех.

— Писна ми от тия пещери — захленчи отново Хаскеер. — Все едно съм някакъв прилеп.

После Койла посочи една, която й се стори обещаваща. Оказа се доста дълбока и светлината от входа едва стигаше, за да се ориентират. Накрая завършваше с естествена арка. Преминаха под нея и се озоваха в стръмен тунел. На дъното му се виждаше зеленикаво сияние.

Започнаха да се хлъзгат надолу с извадени оръжия.

Но вместо сред дебнещи нияди, се озоваха в галерия. В нея бе влажно и гласовете им ехтяха. Зеленикавото сияние извираше от стотици подобни на корали образувания, които растяха по пода и стените.

Алфрей се наведе над едно от тях.

— Не зная какво е това нещо, но е ужасно полезно — прошепна той.

— Аха — изсумтя Хаскеер, пресегна се и си отчупи едно парче.

— Вземи още — нареди му Страк.

Неколцина оръженосци отидоха да им помогнат.

Имаше само един изход — тесен тунел на отсрещната стена. За разлика от галерията той тънеше в мрак и импровизираните факли се оказаха полезни. Страк поведе дружината в тунела.

Оказа се, че е доста къс и извежда в овална кухина с високи стени и отвор на тавана. От нея започваха нови три неосветени тунела. Подът бе залят с вода, която на места достигаше до глезените.

— Пак е време да избираме — подметна Койла.

— Шшшт! — Алфрей опря пръст на устните си.

Орките се смълчаха. Сега вече всички чуха далечно шляпане. Нещо се приближаваше по един от тунелите.

Страк им нареди да се скрият в коридора, от който бяха дошли. Прибраха и светещите корали. Малко по-късно откъм централния тунел се зададоха двама нияди. Движеха се с характерната за расата им грациозна ритмичност, с помощта на добре развитите мускули на долната част на телата им. Това бяха същества, които несъмнено щяха да се чувстват у дома си във водата, но биха се справили с всякакви трудности и на суша. Те заемаха своето място в еволюционната стълбица и все още не се знаеше дали в далечното бъдеще развитието им ще продължи към водна или сухоземна среда.

Бяха въоръжени с традиционните полукопия-полумечове с назъбени остриета, изработени от твърди мидени черупки от океанското дъно. На поясите си носеха коралови кинжали.

— Само двама ли са? — попита шепнешком Алфрей.

— Така мисля. Опитайте се да запазите един жив. Джъп, пази ни гърбовете.

По негов сигнал Страк, Алфрей, Хаскеер и Койла се нахвърлиха върху ниядите. Подкрепиха ги трима оръженосци.