Орки

Укротителката на дракони се яви след няколко минути. Без предисловия Дженеста я повика при картата.

— Имам сведения, че Върколаците са някъде тук. Искам да пратите един ескадрон дракони пред армията. Огледайте целия район. Но не ги нападайте, освен ако не е абсолютно необходимо. Притиснете ги в някой ъгъл, докато пристигнем.

— Разбрано, Ваше Величество.

— Щом е разбрано, не стой тук! Размърдай се!

Укротителката се поклони, прикривайки омразата в очите си, и излезе.

Дженеста започна да събира всичко, което й беше необходимо за пътуването. За първи път от седмици насам събитията се обръщаха в нейна полза. Освен това се беше отървала от Адпар, което бе като да отхвърли тежко бреме.

Изведнъж въздухът в шатрата стана някак по-тежък. Светлината започна бързо да се топи, въпреки че бяха запалени лампи. Дженеста реши, че отново ще я споходи онова, което бе преживяла преди малко, но се оказа, че греши.

Настъпи почти непрогледен мрак, в който на няколко крачки от кралицата блесна мъничка светлина. Скоро към нея се присъединиха още няколко. Те се завъртяха една около друга, а когато спряха, бяха приели някаква неясна форма. Дженеста се приготви да отблъсне нечия магьосническа атака.

Петно пулсираща светлина се издигна пред очите й. После бавно се разми и се оформи в познато лице.

— Санара! — възкликна тя. — Как, по дяволите, го направи?

— Изглежда уменията ми нарастват — отвърна единствената й сестра. — Но не в това е въпросът.

— А в кое тогава?

— В твоята злина.

— Брей? И ти, значи?

— Как можа да го направиш, Дженеста? Как можа да обречеш сестра си на подобна участ?

— Ти винаги си я смятала за… — Дженеста млъкна, търсейки подходяща дума, — подлежаща на укори, също като мен. Защо сега изведнъж смени тона?

— Но не смятах, че е непоправима. И никога не съм пожелавала смъртта й.

— Разбира се, ти мислиш, че аз имам нещо общо с това.

— О, стига, Дженеста.

— Добре де и да съм го направила, какво толкова? Тя си го заслужаваше.

— Това, което си направила, не само е лошо, но и то усложнява допълнително и без това тежкото положение.

— Какво, дявол го взел, значи това? — ядоса се Дженеста.

— Играта, която си подхванала — тази, с реликвите. Те са залогът за още по-голяма, разрушителна сила. Сега вече има и други участници в нея, сестрице, и техните възможности може да са по-големи от твоите.

— Кой? За кого говориш?

— Откажи се. Докато не е станало късно.

— Отговори ми, Санара! Не ме баламосвай с празни думи. От кого трябва да се боя?

— В края на краищата само от самата себе си.

— Кажи ми!

— Казват, че когато варварите са при вратите, с цивилизацията е свършено. Не бъди варварка, Дженеста. Започни да вършиш добрини, изкупи злото, което си сторила.

— Ти си толкова тесногръда! — кипна Дженеста. — А и потайна! Обясни ми за какво говориш!

— Мисля, че дълбоко в сърцето си знаеш отговора. Не мисли, че това, което направи с Адпар, ще остане ненаказано.

Образът на Санара започна да се топи и скоро изчезна напълно въпреки усилията на Дженеста.

В друга шатра, недалеч в Марас-Дантия, разговаряха баща и дъщеря.

— Ти ми обеща, тате — хленчеше Милост Хоброу. — Каза ми, че ще го получа.

— И това ще стане, малката ми, повярвай ми. Ще бъде твое, веднага щом си го върна от онези диваци. Тъкмо в момента ги издирваме.

— И колко още ще трябва да чакам? — попита тя капризно.

— Няма да е дълго. И скоро ще те направя кралица. Ще бъдеш наместница на нашия небесен господар. Двамата заедно ще очистите земята от тези низши твари. — Той се изправи. — Избърши сега сълзите си. Чака ме важна работа. — Той я целуна по бузата и излезе от шатрата.

Кимбал Хоброу доближи огъня, където бяха останалите блюстители. Отстрани бяха проснати телата на трима орки. Четвъртият бе все още жив, но и той вече стоеше на прага на отвъдното.

— Е? — обърна се Хоброу към Инквизитора.

— Тия животинки са корави. Но, хвала на Господа, успях да пречупя последния.

— И?

— Тръгнали са за Дроган.

Десетник Триспеер нададе предсмъртен стон и издъхна.

Във възцарилия се хаос дружината съумя да напусне двореца безпрепятствено. На няколко пъти поемаха в погрешна посока из лабиринта и трябваше да си пробиват път със сила, но в преобладаващите случаи попадаха на враждуващи групички, които се сражаваха помежду си.

Но все не можеха да открият входа, през който бяха попаднали вътре.

— Май сме се отдалечили на север — отбеляза Страк.

— И какво да правим? — попита Джъп. — Да се върнем и да опитаме отново?

— Не. Рискът е прекалено голям. Но ако успеем да прекосим онзи проток, а после да поемем на изток, ще стигнем близо до блатото, където оставихме конете.

— Няма ли да заобиколим твърде много? — попита намръщено Койла.

— Ще е по-добре, отколкото да се връщаме в двореца. Все някоя от враждуващите страни ще вземе надмощие. И тогава ще се обърнат срещу нас.

— Каквото и да правим, да го правим бързо — подкани ги Алфрей. — Защото тук сме на открито.

Спуснаха се по скалистия бряг и спряха до водата, която бе покрита със зеленикава пяна.

— Мирише почти толкова примамливо, колкото и всичко останало тук — промърмори Хаскеер. — Страк, колко ли е дълбоко?