Орки

Забравен от всички, старейшината изхвърча през портата и огласи коридора с виковете си:

— Стража! Стража!

— По дяволите! — изруга Страк.

— Оставете го на мен — рече Койла и извади ножа си. Извърна се, прицели се за миг и замахна рязко. Ножът изсвистя във въздуха и се заби в шията на крещящия нияд. Той падна.

— Казах ви, че оръжието си го бива — промърмори тя.

Страк нареди на двама оръженосци да охраняват вратата и насочи вниманието си към Адпар.

— Досега имахме късмет — рече той на останалите. — Но няма да е все така. Алфрей, как смяташ, дали може да ни чуе?

— Трудно е да се каже. Изглежда ми много зле.

Страк се наведе над кралицата.

— Адпар! Адпар! Чуй ме! Ти умираш.

Главата й се надигна едва забележимо над възглавницата.

— Чуй ме, Адпар. Ти умираш и за това е отговорна сестра ти — Дженеста.

Устните на кралицата се размърдаха. Макар и отпаднала, тя ставаше все по-развълнувана.

— Чуй ме, кралице на ниядите. За това, което стана, е виновна родната ти сестра. Дженеста. Дженеста!

Клепачите й запърхаха и устните й помръднаха отново. Този път по хрилете й премина странен гърч. Но друга реакция нямаше.

— Безсмислено е — въздъхна Койла.

— Да, Страк, откажи се — намеси се и Хаскеер. — Няма смисъл да стоиш тук и да повтаряш Дженеста, Дженеста, Дженеста.

Страк беше съкрушен. Той обърна гръб на ложето.

— Стори ми се…

— Чакайте! — спря ги Джъп. — Погледнете!

Клепачите на Адпар отново потрепваха, сякаш всеки миг щеше да отвори очи.

— Започна, когато Хаскеер повтори името на Дженеста — отбеляза той.

Изведнъж клепачите на кралицата се навлажниха. След това върху единия от тях се оформи малка сълза, която се търкулна надолу по бузата й.

— Бързо! — извика Алфрей. — Дайте купичката!

Страк извади малката купа, която им бе дал Кеппатаун, и я опря в бузата на Адпар. Ръцете му трепереха.

— Дай на мен — издърпа я от ръцете му Койла. — Това е женска работа.

Много внимателно тя допря купата до шията на кралицата и започна да я плъзга нагоре. Сълзата се изтърколи в нея. Койла я захлупи с капачето и я подаде на Страк.

— Каква ирония, а? — подхвърли тя. — Обзалагам се, че не е проронвала сълза през целия си живот, въпреки страданията, на които е подлагала другите. Трябваше да пробудим в нея самосъжаление, за да постигнем каквото искахме.

Страк разглеждаше купичката.

— Знаеш ли, въобще не вярвах, че ще успеем.

— На кого го казваш! — изръмжа Хаскеер.

— Боговете бяха с нас — обяви Алфрей и пусна ръката на Адпар. — Тя е мъртва.

— Е, поне последното й деяние бе да помогне на страдащо същество — рече Страк.

— Да се махаме веднага оттук — предложи Джъп.

22.

Дженеста бе по средата на стратегическо съвещание с Мерсадион, когато това се случи.

Реалността около нея се промени и стана податлива. Изменчива. Споходи я нещо, което наподобяваше видение, но не съвсем. По-скоро бе някакво всеобхватно усещане за абсолютна увереност, за неподлежащо на съмнение знание, че се е случило нещо особено важно.

Никога досега Дженеста не бе изпитвала нещо подобно. Предполагаше, че е предизвикано по някакъв начин от телепатичната връзка, която поддържаше с двете си сестри. Която „беше“ поддържала с тях, поправи се тя. Адпар беше мъртва. Дженеста го знаеше. И не само това.

Не беше усетила, че е затворила очи, нито, че е посегнала назад и се е подпряла на креслото. После главата й започна да се прояснява. Тя се изправи и въздъхна.

Мерсадион не сваляше разтревожен поглед от нея.

— Добре ли сте… Ваше Величество? — попита той.

Тя примигна и се огледа, докато дойде на себе си.

— Дали съм добре? Разбира се, че съм добре. Никога не съм се чувствала по-добре. Получих новини.

Той не разбираше как е възможно това. Беше се надигнала за миг, бе застинала неподвижно, а сега изглеждаше малко бледа. Не беше идвал никакъв вестоносец, нито някой бе предавал писма в шатрата. Но въпреки това си позволи да каже:

— Добри новини, надявам се?

— Точно така. Повод за празнуване. Всъщност поводът не е само един. — Изведнъж погледът й стана целенасочен. — Донесете ми карта на западните земи.

Той се втурна да изпълни нареждането.

Разпънаха картата на масата и тя очерта с нокът един кръг, който обхващаше Дроган и Скарокските тресавища.

— Тук — рече лаконично.

— Тук… какво, Ваше Величество? — попита объркано той.

— Върколаците. Ще ги намерите в този район.

— Простете въпроса, милейди, но откъде знаете?

Тя се усмихна. Усмивката й бе триумфираща и хладна.

— Ще трябва да приемете думите ми на доверие, генерале. Сигурно е, че са там. Или поне един от тях — техният водач Страк. Тръгваме веднага щом организирате армията. Което, според мен, не бива да отнеме повече от два часа.

— Два часа е твърде къс период, Ваше Величество, за армия с подобни размери.

— Не спорете с мен, Мерсадион — скастри го тя. — Всяка секунда е ценна. Това е първата сигурна следа за местонахождението на дружината от много дни насам. Не смятам да я изгубя заради вашия мързел. Излизайте и се захващайте за работа!

— Ваше Величество. — Той се поклони и се измъкна изпод чергилото.

— И ми пратете Глозелан — извика тя след него.