Орки

Вътре наистина имаше звезда, но тя бе различна от тези, които бяха у Страк. Тази беше сива, само с два лъча, стърчащи от централната сфера.

— Нищо особено, а? — подметна Кеппатаун.

— Вярно — съгласи се Страк. — Може ли?

Вождът на кентаврите кимна.

Страк извади внимателно звездата от кутията. Хрумна му, че може да е фалшификат. Докато я държеше, я притисна незабележимо с пръсти. Звездата беше необичайно здрава, съвсем като другите.

Кеппатаун изглежда разбра какво прави Страк, но не каза нищо.

— По-яка е, отколкото изглежда. На практика е неразрушима. Не бях виждал подобно нещо, а съм работил с всякакви материали. Не успях дори с огън.

Страк остави звездата в кутията.

— Защо ти е нужна? — попита го Кеппатаун.

Един въпрос, който Страк се надяваше да избегне.

— Ние сме от ордата на Дженеста — подхвана той отдалеч, решил, че половинчатата истина е по-добра от лъжата. — Но ни прогониха, обявиха ни за изменници. Мислехме си, че ще можем да си възвърнем положението, ако й я отнесем. Тя е страстна почитателка на древни реликви — добави той.

— Странно увлечение, като се има предвид репутацията й.

— Ние, орките, сме силно привързани към своята орда. А този предмет е единственият ни пропуск за връщане.

Страк имаше странното усещане, че Кеппатаун не вярва на нито една негова дума. Освен това му се стори, че не трябваше да споменава Дженеста. Всички познаваха злия й нрав. Кентавърът можеше да сметне, че тя е неподходящ приемник за звездата.

Ето защо беше изненадан, когато Кеппатаун каза:

— Не ме интересува кому и за какво е потрябвала. С радост бих се отървал от тази проклетия. Тя ни носи лош късмет. — Той кимна към кутията. — Какво знаете за тази звезда и нейните евентуални посестрими?

Страк не пропусна да отбележи, че Кеппатаун не беше сигурен в съществуването на другите звезди. Реши да не му казва, че държи в себе си още няколко.

— Много малко, ако трябва да бъда искрен.

— Това ще разочарова нашия приятел Хеджест. Всичко, което ни е известно, е, че би трябвало да притежава магични сили. Но вече двайсет сезона той се опитва да изстиска нещо от тази тук без никакъв успех. Ако питате мен, това е лембарско говно.

Кеппатаун не предлагаше, а търсеше информация. Страк почувства облекчение. Ако знаеше малко повече, кентавърът можеше да затрудни преговорите.

— Одеве спомена, че съществуват някакви условия, при които би се разделил със звездата — припомни му той. — Но никой не е искал да ги приеме.

— Така е. Никой не се и опита дори.

— За търговия ли става въпрос? Можем да предложим първокачествен пелуцид за…

— Не. Искам срещу звездата не богатства, а дела. Но се съмнявам, че и ти ще се съгласиш.

— Какво трябва да направя?

— Нека първо те попитам нещо. Не те ли интересува откъде съм се сдобил с тази звезда?

— Този въпрос ми мина през главата.

— Там, където и окуцях. При Адпар, кралицата на ниядите.

Страк не бе единственият, който се изненада от думите му.

— Винаги съм смятал, че тя е само мит.

— Защото сестра й, Дженеста, държеше другите да мислят така. Адпар не е мит. — Ръката му се спусна към съсухрения крак. — Дори е прекалено реална, както установих за свое съжаление. Истината е, че никога не напуска царството си. Малцина от онези, които влизат в него, успяват да се върнат живи и невредими.

— Ще ни разкажеш ли какво се е случило? — попита Койла.

— Историята е съвсем простичка. Както при вашия народ, и при нашия съществуват изпитания, на които подлагаме достигналите зряла възраст младежи. Като млад бях много суетен. Исках да премина този изпит с успех, какъвто никой друг кентавър не е показвал. Ето защо се отправих към двореца на Адпар, за да открия и взема звездата. По някаква невероятна случайност намерих реликвата и успях да избягам с нея, макар че едва не заплатих с живота си. Адпар ми прати заклинание, последствията от което виждаш. Сега, вместо да използвам оръжията на бойното поле, аз мога само да ги изработвам.

— Съжалявам за бедата, която те е сполетяла — рече му Койла. — Не разбирам обаче какво искаш от нас.

— Да си възвърна тялото такова, каквото беше някога, за мен е по-ценно от всичко на света. За това не бих платил със злато или кристал. Но бих дал звездата.

— Ние не сме захари — припомни му Джъп. — Как очакваш да го направим? Вярно, нашият другар Алфрей притежава известни способности, но…

— Но не достатъчни, за да излекувам подобен недъг — намеси се Алфрей.

— Погрешно ме разбрахте — прекъсна ги Кеппатаун. — Аз зная как може да се подобри състоянието ми.

— Да, но какво общо има това с нас? — попита го Страк.

— Моят недъг е предизвикан от заклинание. Лечението също е магическо.

— Кеппатаун, ние не сме магьосници.

— Не, приятелю, ако беше толкова просто, отдавна щях да потърся услугите на някой прочут магьосник. Единственото, което би ме излекувало напълно, е една от сълзите на Адпар.

— Какво?

Орките нададоха учудени възгласи.

— Ти си се побъркал — подметна Хаскеер. Страк му хвърли гневен поглед.

— Де да беше така, стотник — отвърна му със спокоен глас Кеппатаун. — Но това е самата истина. Адпар сама ми каза, че това е единственото лечение.