Орки

Страк изкатери стената, от която се виждаше главният лагер на Хоброу. Повечето унисти все още бяха на колене. Самият Хоброу стоеше на едно хълмче, разперил ръце към множеството. Но лекия вятър с дъх на солена вода отнасяше думите му надалеч и Страк не чуваше какво им говори. Със сигурност обаче не бяха топли слова за орките и пантеонистите.

От мястото, където се намираше, Страк стана свидетел на един разгорещен разговор. Хаскеер ръкомахаше, Койла правеше успокоителни жестове, но когато забелязаха Страк, млъкнаха и се отправиха към него. Защитниците, които срещаха, бързо им правеха път.

Той слезе при тях и те заговориха едновременно.

— Млъквайте! — сряза ги Страк. — Последното, което искам да чувам сега, са караници. — Той кимна към близкия навес. — Влизайте там. Трябва да поговорим.

Пъхнаха се под навеса и наклякаха покрай стените. Алфрей остана да бди при отвора.

— Първо — поде Страк, — за всички е очевидно, че селището няма да издържи дълго. Половината от жителите не знаят как се държи оръжие, а войните на Хоброу са много дисциплинирани. Някакви предложения?

Върколаците се спогледаха.

— Ще Се бием — обади се Койла. — Какво друго?

— Точно така, „какво друго“ — повтори Страк.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джъп.

— Искам да кажа например, че бихме могли да си вдигнем чуковете от тук. Докато защитниците се бият с онези отвън, едва ли ще могат да организират потеря.

— Значи да си намерим някоя вратичка и да търтим да бягаме, докато те се налагат при стените? — попита Хаскеер. — Що пък, идеята ми харесва.

— Не може да говориш сериозно! — подскочи Койла. — Ако не бяха тукашните, нямахме никакви шансове срещу армията на Хоброу. Не бива да ги изоставяме така.

— Благодаря за помощта — озъби се Страк. — Зная, че пантеонистите са наши съюзници — поне в известен смисъл. Но какво според теб ще се случи, ако звездата попадне в ръцете на Хоброу?

— Кой го е грижа за звездата? — подскочи Джъп. — Имаме си цели четири, забрави ли? Не ти ли стигат? Защо да си слагаме главите в торбата за последната?

Страк му хвърли кръвнишки поглед.

— Сядай и си затваряй устата! Не ти ли е ясно вече, че в звездите се крие сила? Свързано е по някакъв начин със земната магия. Ако Хоброу сложи ръка на последната, тази сила ще бъде негова.

— Или това — намеси се Алфрей, — или ще я унищожи. Но и за нас няма голяма надежда, ако излезем зад стените. Лично аз никога не съм подкрепял предателството, пък дори и спрямо човеци. Сражавахме се рамо до рамо с тях.

— Вижте — взе думата Хаскеер, като видя, че Джъп се е укротил, — това са само хора, нали? Добре де, посрещнаха ни, нахраниха ни, дадоха ни убежище, но само защото и те се нуждаеха от нас. Дори повече, отколкото ние от тях. Ако беше обратното, давате си сметка какво щяха да сторят. Такава е човешката природа.

Койла погледна замислено Страк.

— Значи предлагаш да откраднем звездата и да избягаме?

Страк кимна.

— Докато ни се удаде подходящ случай, може да останем и да се бием. Ако ще бягаме, трябва да е през нощта.

Останалите се съгласиха, някои с видима неохота. От всички Алфрей бе най-мрачен, но дори той трябваше да признае, че Гривеста гледка няма големи шансове.

След като успя да потуши собствената си съвест, Страк рече:

— Койла? Ти единствена си влизала в храма. Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш звездата?

— Мисля, че ще се справя. Не би трябвало да е особено трудно. Още повече сега, когато охраната при храма сигурно съвсем е оредяла.

— Чакайте малко — сети се нещо Алфрей. — Страк, щом ще се измъкваме тайно от тук, какво ще правиш с новите попълнения? Не ми се вярва да ги зарежеш просто така.

— Нямам такова намерение, Алфрей. Аз съм орк и мисля за своите. Ще им съобщим, когато му дойде времето, не бери грижа.

— Не бях загрижен — отвърна старият лечител. — Само че не съм от онези, които изоставят събратята си.

— Нито пък аз, Алфрей. Нито пък аз. А сега какво…

Прекъсна го тревожният звън на камбаните. Чуваха се виковете на съгледвачите от наблюдателниците.

Орките скочиха и излязоха отвън. В този миг едно запалено гърне се разби на покрива на навеса. Сламата пламна мигновено и скоро цялата постройка бе обхваната от огън.

— Да се махаме от тук! — викна Страк и ги поведе към стената.

Огненият дъжд продължи още известно време, възпиран единствено от стрелците, които Релстон бе разположил зад бойниците, и от пожарникарите. Прикривайки се зад сградите, Върколаците се отправиха към отредените им места. Ала тъкмо когато се качваха на платформата, от наблюдателниците извикаха:

— Атаката спря! Отстъпват!

— Сигурно, за да не удрят своите — подметна Страк, сетне потрепери, сякаш някой го бе сръгал в гърба.

— Виждаш ли това? — попита Койла.

В центъра на настъпилата суматоха, когато всички бяха готови да отблъснат поредния щурм, Върховната жрица обикаляше около магичния гейзер, подхванала монотонен припев. Беше облечена в дълга синя туника и се бе хванала за ръце с няколко нейни помощнички. Зад нея се бяха струпали още жени, които следяха всяко нейно движение. По лицата им трепкаха червени, зелени и златисти отблясъци от гейзера.