Орки

— Както винаги, думите ти предизвикват някакъв отглас в мен, но не мога да го уловя.

— Ще успееш. Почитай дълга си, както трябва да го прави всеки уважаващ себе си орк, и пътят между нашите две земи ще се отвори за теб. Повярвай ми.

— Вярвам ти — засмя се той. — Не зная защо, но ти имам пълно доверие.

Тя също се усмихна.

— Нима това е лошо?

— Не. Ни най-малко.

Двамата замълчаха.

Продължаваха да се спускат към долината и пасищата останаха над тях. Неголям лагер беше сгушен в подножието на един от най-стръмните хълмове. Състоеше се от половин дузина набързо сковани колиби и няколко по-големи ловни хижи. Не се виждаха никакви защитни съоръжения, наблюдателни кули или ровове. Затова пък из долината се разхождаха орки, други препускаха на коне, имаше и добитък.

Не си спомняше да е виждал този лагер преди. Когато се приближиха, попита:

— Това място имало ли е някога външна стена?

Тя изглеждаше учудена от въпроса му.

— Не. Не е имало нужда. Защо питаш?

— Ами, просто така… не зная. Как се нарича?

— Галетонска наблюдателница, колкото и странно да ти звучи.

— Сигурна ли си? Не се ли е казвало по друг начин?

— Разбира се, че съм сигурна! Как смяташ, че може да се е наричало?

— Не си спомням.

Изведнъж той се сети за още нещо, което отдавна искаше да я попита.

— Този път трябва да го узная — рече й той.

— Кое?

— Твоето име. Все не успявах да те попитам.

— И как сме допуснали да се случи? — усмихна се тя. — Аз съм Тирзарр.

Той го повтори няколко пъти, след това обяви:

— Харесва ми. Има спотаена сила и отговаря на характера ти.

— Както и твоето, Страк. Радвам се, че ти допада.

Кой знае защо той се почувства като победител, колкото и дребна да бе победата. Но когато отново погледна към долината и лагера, нещо сякаш се пробуди в съзнанието му.

Бяха слезли почти на нивото на лагера. Онова, което тревожеше съзнанието му, продължаваше да се засилва. Навлязоха между първите къщи. Никой не им обръщаше внимание, освен един-двама орки, които махнаха за поздрав на спътницата му. На Тирзарр.

Без да спират, те прекосиха улицата и площадчето отвъд нея. Сетне, в южния край на лагера, Тирзарр спря и му посочи нещо. Той извърна глава и видя, че му показва вир с почти идеална форма, пълен с кристалночиста вода. Тя се приближи към него и той я последва.

Двамата приседнаха на брега. Орката прокара ръка по водата, наслаждавайки се на прохладата й. Той бе твърде зает с онова, което го мъчеше отвътре.

— Този вир… — рече.

— Не е ли красив? Заради него са вдигнали тук лагера.

— Има нещо странно познато във всичко това.

— Ако дойдеш да се заселиш тук, ще ти стане още по-познато. Ако дойдеш при мен.

Думите й трябваше да пробудят радост в душата му, но незнайно защо му стана криво. За първи път изпита притеснение от компанията й. Припомни си всичко, което бе видял през изминалите минути. Океанът и полуостровът. Долината с хълмовете. Този вир. Стръмната отсрещна скала, върху която трябваше да са изрисувани бели фигури.

Изведнъж осъзна какво не му даваше мира.

Той скочи на крака и извика:

— Аз познавам това място!

Той се размърда и отвори очи.

Изминаха няколко секунди, докато се ориентира. Постепенно осъзна, че е в една колиба в Гривеста гледка, където очакваше следващото нападение на противника.

Измина още известно време, докато се върне към реалността.

Ала така и не успя да се освободи от мисълта за мястото, което бе посетил в съня си.

Защото бе сигурен, че то бе същото, на което се намираше в момента.

Слънцето изпълзя бавно над хоризонта, но не се чуваше птича песен, която да го посрещне.

Бледата, хладна светлина хвърляше издължени сенки от източните хълмове. В огромния лагер на Хоброу, над шатрите и защитните ровове се вдигаше многолюдна глъчка. В лазаретите хирурзите продължаваха да се трудят над ранените във вчерашния бой, но унистите вече се приготвяха за нов щурм, подтиквани от блюстителите. А те бяха навсякъде и подканяха конници и пешаци да заемат местата си в строя. Дори ранените трябваше да се надигнат от койките и да се приготвят за бой.

Самият Хоброу стоеше на обрасло с ниски дръвчета хълмче извън обсега на стрелците от Гривеста гледка. Слабият ветрец донасяше аромати от полевите кухни, но единственият глад, който Хоброу изпитваше, бе за Божието дело.

Коленичила до него, Милост произнесе с трескав глас:

— Амин!

Стигнал края на своята молитва, той положи ръка на рамото й.

— Видя ли, мила моя? Видя ли колко е крехка защитата им? Колко рехаво са разположени войниците по стената? Днес Господ Бог ще ни позволи да сложим ръка върху тях и те ще паднат посечени от мечовете ни, както сърпът посича житата.

Двамата стояха един до друг, игнорирайки шумотевицата на многохилядната армия.

— Сигурно знаят, че са обречени, тате — рече Милост. — Нима вярват, че могат да ни удържат?

— Те са заслепени от своята слабост. Виждаш ли зловонните изпарения, които се вдигат над онази помийна яма на злото?