Орки

Хвърляйки гневни погледи, знахарите отстъпиха назад. Събраха се в другия край на стаята и започнаха да обсъждат тихо случилото.

— Първо трябва да го прегледам — рече Алфрей.

Знахарите кимнаха от разстояние.

Той се наведе над момчето и дръпна настрани одеялото. Детето бе по риза. Алфрей извади нож.

Криста се сепна уплашено и затисна устата си с ръка.

Алфрей й се усмихна окуражаващо.

— Искам само да разкрия засегнатата част. Не се безпокойте. Всъщност това вече трябваше да бъде направено — добави той и погледна укоризнено знахарите.

Той разряза ризата на момчето и оголи гърдите му. След като прибра ножа в канията, опипа внимателно ребрата и горната част на ръцете. Забеляза черни и сини петна, които бяха започнали да избиват по кожата.

— Това са следи от охлузване. Добър признак. Няма открити рани, нито сериозно кръвотечение. Това също е добре. — Той отново притисна с пръсти ребрата. — Мисля, че няколко са счупени. Дишането му е повърхностно, но равномерно. Пулсът също е ритмичен, макар и слаб. — Той повдигна клепачите. — Очите често ни казват много за състоянието на тялото.

— И какво казват тези на сина ми?

— Че нараняването е тежко. Но не чак толкова, че да заплати за него с живота си.

— Ще можеш ли да му помогнеш?

— С ваше позволение бих опитал.

— Имаш го. Какво смяташ да правиш?

— При подобно нараняване най-важното е да се постави правилна стегната превръзка. Но преди това наранените места трябва да се промият, за да не се инфектират. Освен това ще ги намажа с балсам, който ползвам при подобни случаи.

— Бих могла да ти помогна.

— Толкова по-добре. А като започне да се подобрява, ще му дам да пие една отвара, която често съм прилагал при подобни случаи.

Тя бе впечатлена от увереността му.

— Добре, приемам съветите ти. Да започваме.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — попита Страк.

— Остави ни — махна му с ръка Алфрей.

Страк нямаше нищо против да си тръгне. Когато излезе навън, с радост вдъхна от свежия въздух.

По улиците тичаха хора, разнасяйки вестта, че атаката е приключила.

— Враговете отстъпват! — извика един младеж.

Засега — помисли си Страк.

През следващите няколко часа на стените се възцари тишина. Защитниците изпаднаха в неспокойна и напрегната апатия, твърде изтощени, за да се заемат с каквото и да било. Отвън армията се прегрупираше. Този ден явно нямаше да има още атаки срещу стените на селището.

Страк, Алфрей, Койла, Джъп и Хаскеер бяха на една от платформите и наблюдаваха придвижването на противника.

Хаскеер бе в средата на разгорещен монолог.

— … искам да кажа, че това не е наша борба. — Той посочи към селището зад тях. — Каквото и да приказваме, тези там са човеци и нищо повече. Какво са направили за нас, освен че изгубихме Талаг?

Всички страдаха за убития си другар.

— Един от най-старите членове на дружината — припомни им Алфрей.

— Имахме късмет, че не изгубихме и други — рече Хаскеер.

— Но и те направиха много за нас — възпротиви се Койла. — Ще ми се и други народи да ни приемаха по този начин.

— Гледам, че си сменила тона — подметна й Хаскеер. — Преди май друга песен пееше.

— Не е точно така. Както и да е, напоследък си мисля, че животът не е толкова прост, колкото ми изглеждаше някога. Може би трябва да го разглеждаме като сблъсък между доброто и лошото, а не като постоянна война между различни раси.

— В известен смисъл — кимна предпазливо Алфрей. — Но да не забравяме все пак кои сме. Това е твърде важно.

— Има народи, които нямат нищо против да служат на другите — изръмжа Хаскеер, като погледна към Джъп.

— Само не почвай пак! — въздъхна Джъп. — Ще престанеш ли да ме обвиняваш за това, което правят сънародниците ми? Като че ли съм отговорен за действията им.

— Да, Хаскеер, стига — предупреди го Страк. — Имаме си достатъчно проблеми, за да допускам дрязги помежду ви.

— Едва ли ще успеем да отблъснем още една атака като тази — поклати мрачно глава Хаскеер. — Не и с войници като тези хора тук.

— Имат дух — възрази Койла. — Трябва да им се признае.

— Имат, но не достатъчно.

— Твърде си взискателен към тях.

— Както вече казах, това са само човеци и нищо повече.

Разговорът им секна, когато на платформата се показа Криста Галби. Тя се приближи към тях, като повдигаше внимателно краищата на полата си.

Всички я поздравиха. Криста изглеждаше в по-добро настроение.

— Дойдох да ви кажа, че Айдан се поправя — съобщи им тя. — Вече е в съзнание и изглежда ме разпозна. Дишането му също се подобри. — Тя застана пред Алфрей и улови мазолестите му ръце в своите. — Трябва да ти благодаря за това. Не зная как бих могла да ти се отплатя.

— Няма нужда. Радвам се, че момчето се подобрява. Но все още се нуждае от грижи. Ще намина да го видя по-късно.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Нека боговете бдят над сина ми — и над вас.

— От нас всички Алфрей заслужава лъвския пай от божията благодарност — рече Страк.

— Не се подигравай с боговете — сряза го Алфрей. — Не е никак разумно. Без тяхна помощ старанията ми щяха да отиват нахалост.

Страк кимна към армията зад стената.

— Чудя се, дали те благодарят на своя бог, или го проклинат?