Орки

— Не знаех, че си скептик, капитане — погледна го Криста.

— Честно казано, напоследък вече и аз не зная какъв съм. Люшкам се от едната крайност в другата.

Никой от останалите не знаеше какво да каже.

— Та, както казах, никога няма да мога да ви се отплатя — повтори Криста. — И все пак, ако е по силите ми да направя нещо за вас, само ми го кажете.

— Какво ще кажеш за звездата? — изтърси Хаскеер.

Другите му метнаха смразяващи погледи.

— Звездата? — в началото Криста изглеждаше объркана. След това интуицията й помогна да схване за какво става въпрос. — За инструментума ли говорите?

— За… кое? — попита с привидно простодушие Джъп.

— Инструментум. Това е религиозна реликва. Вярно, че малко напомня на звезда. За нея ли питате?

Трудно им беше да го отрекат.

— Той само искаше да попита дали може да я видим? — намеси се Койла.

— Откъде знаете, че я притежаваме? Не го пазим в тайна, но и не сме го разгласявали.

— Каза ни един търговец, когото срещнахме по пътя си. Катц. Той е пикс.

— Ах, да. Помня го.

— Разказът му ни заинтригува — продължи Койла, надявайки се да замаже положението. — Обещахме си, че ако дойдем в Гривеста гледка, обезателно ще я видим.

— Доколкото си спомням, Катц не прояви особен интерес към нея. Всъщност той дори се възползва от гостоприемството ни и проникна без разрешение в храма. Когато научихме, го помолихме да си тръгне.

— Не знаехме това.

— За нас инструментумът е много важен. Той означава много за народа ни и за боговете. Но с радост ще ви го покажа. Не смятах обаче, че една реликва може да представлява такъв интерес за оркска дружина.

— О, за нас животът не е само война и унищожение — рече й Джъп. — Ние умеем да ценим и културата. Ако можехте да чуете стиховете на Хаскеер.

— О, така ли? Значи имате някои скрити достойнства. Много бих се радвала да ги чуя.

— Кое? — облещи се Хаскеер.

За един ужасен миг всички се уплашиха, че тя ще поиска да ги чуе още сега.

— Значи аз ще ви покажа нашата реликва, а вие ще ми рецитирате поезията си — продължи Криста. — Всеки ще има какво да предложи на другия.

— Лично аз ще го очаквам с нетърпение — подметна Страк.

— Жалко, че сега имаме по-важни дела — продължи Върховната жрица. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти отново, Алфрей. И на всички останали също.

Те я изпратиха с поглед, докато тя се спусна на улицата.

— Хаскеер, ти си идиот! — избухна Койла.

— Какво пък, ако не поискаш, няма да го получиш.

— Наистина си голям тъпак, Хаскеер — присъедини се към нея Джъп.

— Иди да смучеш скали! И защо трябваше да й казваш, че пиша стихове, дребен плъх такъв?

— О, я млъквай.

— Е, поне знаем какво мисли за звездата — обади се Алфрей.

— Да — кимна Койла. — Май няма да иска да се раздели с нея. Още малко, и щяхме да се издадем заради този малоумник тук — тя кимна към Хаскеер.

— Мръсникът Катц трябваше да ни каже, че са го изритали от селището — оплака се Джъп. — Какво ще правим сега?

— Най-добре да се наспим — посъветва ги Страк. — Лично аз това ще направя.

— Ще послушам съвета ти — прозя се Джъп. — Може да ми е за последно.

17.

Той знаеше, че тя стои до него. Двамата гледаха към океана.

Лек, игрив ветрец погали лицата им и развя краищата на дрехите им. Слънцето беше високо в небето и напичаше безмилостно. Ято бели птици се рееше над далечните острови.

Не изпитваше желание да я заговори, изглежда тя също. Двамата бяха оставили на безбрежния топъл океан да пречисти душите и телата им.

Измина време, но сетивата им не се засищаха на гледката и сигурно никога нямаше да се наситят. Въпреки това двамата й обърнаха гръб. Напуснаха наблюдателния пост върху белите скали и заслизаха към тучните пасища. Скоро нагазиха в дълбока до глезените трева, сред която растяха жълтеникави цветя.

— Не е ли красиво? — попита го женската.

— Не съм виждал нищо по-красиво — призна той, — а съм пътувал доста.

— Значи си посещавал много интересни места. Нашата земя едва ли е единственото чудо на този свят.

— Не и там, откъдето идвам.

— И друг път си го казвал. Признавам, че съм любопитна къде е това място.

— Аз също — рече той, — докато съм тук.

— Още една загадка — присмя му се тя.

— Не беше нарочно.

— Вярвам ти. Но ти притежаваш способността да напускаш онзи странен свят и да се озоваваш тук.

— Мислиш ли?

— Да. Защо не го направиш за постоянно?

Също като първия път, когато му го предложи, той почувства вълнение и нега. Донякъде бе заради красивата страна, която тя обитаваше, но също и заради ролята, която орката би могла да играе в новия му живот.

— Много се изкушавам.

— Какво те спира?

— Две неща.

— И те са?

— Мисията, с която не съм приключил в… моята земя.

— И другото?

— Може би най-трудното. Нямам никаква представа как идвам и си отивам от това място. Нито мога да го контролирам.

— Постигни първото и ще овладееш второто. Имаш силата и волята за това.

— Не виждам как ще стане.

— Но не защото не искаш, предполагам. Помисли си за океана зад нас. Ако гребнеш шепа вода от него и съсредоточиш цялото си внимание върху тези няколко капки, това ще означава ли, че океанът е престанал да съществува? Понякога не можем да видим, защото се взираме твърде усилено.